За пръв път се почувствах малък , когато като десетгодишен хлапак, записал се в кръжока „Защита на природата”, видях река Дунав. С училищен бус, под строй, с пионерски уноформи, ни заведоха на посещение в Атомната електорцентрала в Козлодуй. От посещението почти нищо не помня. Заведоха ни после на разходка по брега на реката. И там се вкамених. Спрях, не можех да вървя, забавих дишането си. През детските ми очи реката не просто беше голяма, нито дори огромна. Тя чисто и просто завзе целия свят.... Не мърдах. Загубих идея за времето, някой извика името ми. Сепнах се. Приближих се бавно, клекнах, потопих пръст в реката и го облизах. После го потопих пак и облизах още една капка, после още една.... После гребнах вода в шепата си Опитах се да преброя колко капки вода има в шепата ми и не успях. Математиката никога не ми е била любима. Нито аз на нея. Отпих. Така частица от реката се вля в мен. Почувствах се отново голям- десетгодишен хлапак, който може, ако поиска да изпие водата от цялата река. Добре, де-от почти цялта... все си мисля, че вкъсът на първата капка вода, която облизах беше по-различен от вкуса на следващоте. Не знам защо така, но не бърках. Усещах го.После порастнах.А порастването е свързано със забравата...
Сега:
Чешмата у дома се разболя. Заплака.Тихо. Тихичко.Почти нечуто. Кап, кап, кап...
Чух я една сутрин, преди месец, месец и нещо, докато приготвях кафето си. Сълзите й се бяха размазали по алуминиевото дъно на мивката. Машинално ги забърсах. Секунда тишина и после пак. Още една. Кап. Това ми напомня на нещо. Напомня ми...
Я! Замириса на кафе. С мед ли да е днес или с кафява захар?
Кап......кап....кап...
Напомня ми, че годините на детствтото си прекрах в едно малко, мъничко селце в Северозападна България. На двора имахме чешма с голямо каменно корито. И в пролетните и летни вечери, чак докато не замирише на есен, майка ми поставяше тенекиено канче под чучура на чешмата. Канче, което до сутринта се напълваше с вода. Селото притихваше, а аз обичах да запсивам, слушайки този звук: Кап, кап, кап.. почти както бие сърцето ми. Ставах рано сутрин и често виждах мама до чешмата. Тя взимаше канчето с ръце и поливаше първото попаднло й пред очите цвете. А цветя в селския ни двор имаше много. Понякога се караше на баща ми и той взимаше клещи в ръка и се опитваше да затегне някак си неработещия кран, или да смени там нещо си. С нулев ефект и обяснението, че не текла вода, а капела само, и нямало да пресъхне чешмата.
Така, кафето е изпито, слагам чашата в мивката, мобилният ми звъни. Бързам. Закъснявам. Прибирам се малко преди полунощ, уморен, с желание за душ, малко храна и сън. Влизам в кухнята. Чашата ми от кафе е пълна с вода. Нямам цвете, което да полея. Гледам я. Спомних си. Отведнъж. Спомних си как вкусът на онази първа какпа вода беше различен. Вкус на първооктивател. Поставих левия си показалец под чешмата и зачаках. Капката се появи, оформи се на ръба на чучура, натежа, наедря, преля, откъсна се и падна върху показалеца ми. Облизах я. Нищо не се случи. Нямаше го вкусът на първооткривателя. Но вече знаех.
Днес:
Днес станах рано, купих клещи и гумен уплътнител. Никак не е трудно. Чешмата спря да плаче. Кап...кап...ка.... Вече знам. Знам, че нито една капка вода няма да изтече в канала по моя вина. Никога.
