Интересува ме проблемa за водата и нейното място в заобикалящата ни действителност. Водата е интригуваща в нейните най-дълбоки , дори сакрални измерения, интригуваща с нейната противоречивост и сила, с нейното постоянно място не само в материалната действителност, но и дълбоко в най-интимните кътчета на човешката душевност, в основата на съвременното практическо приложение и заемаща немалка част в екзалтацията на чувствата.
Водата е неотделима част от фолкора на хората . Едно от нейните многобройни проявления проличава в случая с ”дъждоносеца ”(описан в книгата на Джеймс Фрейзър ”Златната клонка” ). Според древните племена като вожд на племето дъждоносецът трябва да е способен да извика благоприятно време и по този начин да осигури добра реколта за хората. В какво се състои ”кръстът ” , който носи той ? С вярата идва неверието, доброто върви със злото . При по-дълготрайна суша например хората обвиняват вожда, и от мирни, спокойни и доброжелателни към техния спътник , те без никакви колебания се превръщат в негови убийци. Колко безумно ни звучи сега , как може хората да са смятали, че човек е способен да подчини един от четирите основни елемента , съзидатели на света (според атомистичната теория на философа Емпедокъл) със собствени сили ?
В руския филм ”Тайната на водата”(2005г.) се внушава идеята , че водата има памет и че тя се влияе пряко от емоциите на хората, че тя е способна да се докосне до една вещ и да разбере нейните свойства , да съхрани информация за нея. Очарователна e идеята за своеобразната симбиоза между нас и заобикалящата ни действителност, представата, че всяко нещо е частица от един огромен механизъм на взаимнопроникващи явления, една матрица , в която светът и човекът са в непрекъсната връзка и постоянен диалог. Какво обаче бихме отговорили на хората , които не се впечатляват от послания на филми , защото зад повечето от тях в днешно време стои меркантилният порив за печалба, повече отколкото търсене на истината ? Какво бихме казали на онези, които не биха се трогнали и от религиозните парадигми и от въплътеното верую в Светото писание , че водата не е просто физическа субстанция , а понятието и се свързва с идеята за живот , че Исус Христос е превърнал водата във вино ? Истината е ,че има много будните личности, приемащи и устроили живота си под знака на стремежа към опознаване на света , стремеж за творческо начало въплътило съзидателното отношение към всяко нещо от заобикалящата ни действителност . Как бихме подходили обаче ако пред на стои задачата да убедим безчувстените първенюта и олигарси на 21 век , че ”Ако надникнем, в нашето съзнание, светът около нас ще престане да причинява беди и страдания ” . Капил Сибал
Разбира се , няма как да отречем факта, че водата е извор на живот, но в много случаи тя е тази , която е способна да го отнеме. Ако хората са виновни за замърсяването на водите, то какво можем да кажем за цунамита , дъждове , водовъртежи ,които опустошават , отнемат човешки животи , разрушават реколти и по този начин обезценяват труда. Независимо дали ни харесва, или не водата на буйните ручеи е била, днес е , и ще бъде по-силна от чешмата съградена от човека . Ако се замислим противоречивите неща в живота са най-привлекателни и обаятелни, в тяхното ядро се крие демиургичната сила и мощ, но и разрушителната, отнемаща , убиваща . Харесва ни или не почти всяко нещо около нас, дори и самите ние, съградени от около 70 процента вода , сме като монета с две лица . Смисълът е да овладеем умението да отключим по-добрата страна на нещата , да намерим в доброто зло, в мрака светлина, да приемем и да погледнем чашата като наполовина пълна, а не наполовина празна .
Истината е ,че не е достатъчно да владеем естетически издържана и богата реч, с която да бълваме всекидневни тържествени хвалби за водата , да повтаряме клишетата ”Не замърсявайте водата , тя е извор на живот” и да копираме привлекателните афоризми , много често без да сме прозрели същността им , без да сме разчели техните скрижали , без да сме усвоили дълбочината на философските послания в тях . Много по-важно е всеки от нас и замечтаният оптимист , и трезвият реалист, и критичният скептик , всеки един да осъзнае и да приеме живота като матрицата на вечно допълващи се , взаимносвързани явления , матрица , в чието ядро стои личната отговорност на всеки за коректното отношение към заобикалящия го свят, отговорност , която тръгва от индивидуалното за да се влее в общото , една своеобразна метаморфоза , която може би ще доведе до така желаната хармония между човека и природата , за да екстрадира в едно по-добро съществуване , в съграждане на един ако не съвършен , то поне по-добър свят.
