Водата (Синята приказка)

Морето се пени като чаша с шампанско.Аз пак се разхождам по бански или лежа върху горещите пясъци,слънцето играе с отблясъци,а рисува водата с ръцете си сини изящно-приказни картини.С морето пясъкът флиртува и с горещи устни го целува.

Водата ме гали със синкави длани,а едно дете на среща ме покани,да ми разкаже за нейните вълшебства,но и рани.И за това дете сега ще ви разкажа...

 

То родило се на плажа,това е детето,на което сърцето тупти в такт с морето.Вечер сирените му пееха песни омайни,а водата му разказваше за своите тайни,посвещаваше го в своите мистерии и му преподаваше уроци,разказваше му как Земята има артерии-от реки и потоци,от красиви водопади,в които къпят се девици млади. Всички водни обитатели бяха му добри приятели.Усмихваха му се делфини,говореше с вълните сини,изящни като балерини,те танцуваха в морето...как се радваше детето...Правеше с вода сапунени балончета,гонеше се с морски кончета,сприятеляваше се с рибки малки,разговаряше с русалки,а с мъдрите миди споделяше своите обиди,а за здрасти му намахаха зелени водорасли и споделяха му как в морето са отрасли както децата в детските ясли,то ги обичаше и уважаваше.А водата продължаваше-да му разказва приказки в лилавосини цветове за своите тайни водни светове,за своите морски богове, за грациозните богини с къдрици дълги и сини,за палави пингвини и за палави тюлени,за своите туптящи вени и за пеещи сирени ,за красивите корали или за русалки на брега заспали.Разказваше му как птиците пият водица на ято или как в някое блато през топлото лято крякат жабки като бабки,как понякога са рибите на път поели,как се раждат облаците бели и как капките,които падат от небето се завръщат на земята и в морето.Как тихия дъжд земята опложда съвсем като мъж и напоява дърветата в горите,за росата по цветята и тревите.И детето я слуша...то я слуша в захлас.Това дете е всеки от нас!Но водата разказа му още за своите нощи и опасната суша,как дошло й до гуша всякакви отрови и боклуци в нея да хвърлят на буци.Разказа му за болката и за умората причинени й от хората и как най-ценното съкровище превръщаме в гробище,а тази синя богиня ще се превърне в пустиня.И кога ли човека ще открие,че би умрял  вода,ако не пие?И ще кажеш многопарно-да,това е вярно,аз това добре го зная.Тогава защо превръщаме в сметище рая?А и защо ли да крием,от тази мръсотия отново ние ще пием.А водата се оплака,водата заплака,водата изсъска:"Вече ми втръсна да бъда толкова мръсна,налягат ме мисли тревожни,а хората от мои рожби се превърнаха в палачи и по мене днеска храчат"-и продължи водата да плаче:"Нещастна съм като сираче,моите артерии и вени са вече пресушени.Мъртви дървета с голи клони стърчат,реките са станали мръсни и тесни,сирените онемели мълчат и не искат повече да пеят песни,червените раци чертаят странни знаци в сухата пръст..."Мисли си човекът,че е тъй голям на ръст,а всъщност си остава нисък.Морският плисък се превръща в писък.Морето ни гледа примряло от студ как го плюем с отровен мазут,как с поглед на луд внасяме смут и нарушаваме природната хармония,то тръпне в агония от тази ирония,то,морето,на което се целим право  в сърцето,право в гърдите му,убиваме също реките-сестрите му,оставяме децата му сираци-рибки,делфини,миди и раци.А когато падне здрачът русалки и сирени плачат и с кървящи нозе по земите ни крачат.И по тях ли хората ще храчат?Но хората не искат да чуят техния стон,душите им са станали по-тежки от слон.И като гледат как русалките остават без дом,как сирените напускат синята си къща,дори и звездите се мръщят,дори и те са разгневени,а земята тръпне с изстинали вени.Плачат русалките,плачат сирени,обидени са и са наранени,блести тъга в очите теменужни,вече са бездомни и ненужни.А хората не са задружни и на какво ли биха научили своите деца или внуци-как да тровят реките със своите боклуци?А реките,на морето сестрите,горките...сухи и празни,без рибите в тях,без глъчка и смях,пълни със зарази и отпадъци разни.Това не е ли грях,това не ви ли дразни,не ви ли пари в очите?Не ви ли пари в душите,че рая си ще задушите,че рая си ще разрушите?Ако водата убием какво ли ще пием,сред изсъхнала ръж ще се молим за дъжд?!А детето веднъж,с поглед на мъж,разказа ми един фрапиращ случай,как животът приключил за един пресъхнал ручей.И сред този смут,заспа детето в моя скут,май и то се чувства сираче,чух го в съня си да плаче,усетило тъгата на водата,раните на океаните,сълзите на реките и  на морето болката в сърцето.Явно сънува кошмари,плаче за своите другари-риби,раци и омари,русалки и сирени с бели блузи,красиви седефи и прозрачни медузи,преяли жабки с издути бузи, водорасли,водни кончета и миди,как иска пак да ги види и пак да играят в захлас...детето...

Детето

Е

Всеки

От

Нас!...