Шефът на 'Хюман райтс уоч': Либия си остава затворено и строго контролирано общество

Л ибийското правителство се стреми да излезе от международната изолация и най-голямото предизвикателство пред него може би е начинът, по който се отнася към собствения си народ, пише Кенет Рот* във в. "Интернешънъл хералд трибюн".

Източниците на напрежение между Триполи и Запада - Локърби, тероризмът, оръжията за масово поразяване, бавно отслабват в светлината на либийското сътрудничество.

Но въпреки някои положителни стъпки в спазването на човешките права, необходимо е правителството да предприеме още действия, за да даде свобода на гражданското общество и насърчи прилагането на международните стандарти за съблюдаване на човешките права.

Не може да се отрече, че неотдавна се чуха добри новини за спазването на човешките права в Либия.

Прословутите народни съдилища, които изпращаха в затвора или осъждаха на смърт хора, смятани за политически противници на режима, без полагаемите им се процеси, бяха премахнати през януари 2005 г.

Шепа политически затворници бяха пуснати на свобода, докато други получиха право на нов съдебен процес.

Правителството съобщи, че е започнало съдебни процеси срещу най-малко 48 служители на службите за сигурност, обвинени в мъчения и обяви, че води политика на реформи на наказателния кодекс, които ще сведат до минимум налагането на смъртно наказание.

Либия обаче си остава затворено и строго контролирано общество.

В Либия няма независима преса (макар че напоследък се заговори за частни медии в страната - бел.ред.) или гражданско общество. Там няма политически групировки, освен официално разрешените.

Заплашени със затвор, либийците нямат право да критикуват правителството, либийската политическа система или либийския държавен глава Муамар Кафади.

Мъченията продължават да бъдат сериозен проблем и либийските служби за сигурност са навсякъде.

Остават неразрешени някои случаи на принудително изчезване, като инцидента от 1996 г. в затвора Абу Салим, когато надзирателите убиха неуточнен брой затворници.

Либийското правителство оправдава политическите ограничения, като се позовава на уникалната си политическа система, позната като

джамахирия или "държава на масите".

Слушайки как либийските представители описват тази система, човек се връща към ранните години на Студената война, когато комунистическите лидери използваха подобни оправдания, за да не спазват човешките права.

Според начина на мислене, с който човек може да се сблъска в правителствените учреждения, Либия представлява

единствена по рода си, напреднала система на управление.

Страната предлага нещо по-добро от парламентарната демокрация - "пряка демокрация".

Либия свиква народни конгреси из цялата страна, на които гражданите обсъждат проблемите, пред които е изправено тяхното правителство и уж взимат решения.

Предполага се, че на тези конгреси всеки може да каже каквото си иска, но според правилата на играта не е нужно либийците да изказват мнение по политически въпроси извън конгресите.

Кой всъщност има нужда от "словесна демокрация", както либийските представители наричат пренебрежително правото на свобода на словото, когато либийците си имат пряка демокрация?

Ние сме над тези неща, ми каза служител на либийското вътрешно министерство.

Дали хората не се страхуват от службите за сигурност и не смеят да критикуват правителството пред народните конгреси, да не говорим сами да се организират по политически въпроси и да ги престават?

"Вие не разбирате Либия -

ми каза служител на службите за сигурност. - Народът няма основание да се страхува от службите за сигурност, защото народът е тази сигурност".

Ако организациите за защита на човешките права съществуваха по времето на Френската революция, ми каза правителствен служител на среща в Триполи, щяха да осъдят новата форма на републиканско управление, което възникна от монархическото.

Вместо да критикуват либийските ограничения на изразяването на политически мнения и на организациите, правозащитните групи трябва да ги признаят като израз на новата, неповторима и висша либийска система на пряка демокрация.

Вземете например случая с 64-годишния Фатхи ал Джахми, бивш държавен служител, който реши да изпита новия ангажимент на Либия за реформи.

На Народния конгрес през 2002 г. той призова за свободни избори, свободна преса и за освобождаването на политическите затворници. Осъдиха го на пет години затвор.

Освободен през март 2004 г. след международен натиск, Ал Джахми незабавно даде интервюта за световни медии, в които повтори призива си за демократизация на Либия и нарече Кадафи диктатор.

Вътрешните служби за сигурност го арестуваха още на следващия ден, "в интерес на неговата безопасност", както каза директорът на силите за вътрешна сигурност.

Процесът срещу него започва следващия месец. Несъмнено коментарите на Ал Джахми са били обидни за правителство, свикнало да не търпи критики.

Но именно те са този тип миролюбиви гледни точки, които всяко едно правителство трябва да приема, ако има претенции да се нарича демократично.

Някои членове на либийския политически елит изглежда разбират това. Фондацията, учредена от известния с реформистките си виждания син на Муамар Кадафи - Сейф ал Ислам, призова за освобождаването на 131 политически затворници, които, както той каза, не представляват заплаха за правителството.

Засега само шест от тях са пуснати на свобода по медицински причини. 86 осъдени членове на Мюсюлманско братство получиха правото на нов процес, като се очаква присъдите им да бъдат обявени на 31 януари.

Съдбата на тези затворници ще бъде важно изпитание за реформаторските намерения на правителството.

Западните правителства могат да помогнат за напредъка на процеса на реформите в Либия, като настояват за спазването на човешките права.

Либия се предложи за "партньор във войната с терора", но Западът не трябва да остане безучастен към нарушенията там само заради нейното сътрудничество на фронта на сигурността.

*Авторът на статията е изпълнителен директор на правозащитната организация "Хюман райтс уоч" (HRW.org).