Летният хит в американските киносалони беше френски документален филм за императорските пингвини, но и друго заглавие от този жанр напоследък придобива култов статут зад Океана.
Най-новата творба на Вернер Херцог - документалният "Grizzly Man" (Човекът гризли), първоначално предизвика противоречиви реакции в САЩ заради опасенията, че може да тласне хора с авантюристичен дух към рисково поведение.
Лентата, на която германският режисьор (WernerHerzog.com) е още сценарист, а освен това води разказа, е посветена на Тимъти Тредуел, живял в продължение на 13 години след мечките гризли в Аляска и убит от едно от любимите си животни.
Във филма, забранен до 17-годишна възраст, са използвани и кадри в едър план от близо 100-те часа видеозаписи, направени от покойния изследовател в националния парк Катмай.
46-годишният калифорниец и приятелката му Ейми (37 г.) били изядени от гризли през октомври 2003 г., макар че приживе той основал природозащитната организация "Grizzly People" и предупреждавал, че хищните мечки не бива да бъдат доближавани на по-малко от 100 метра.
Режисьорът обаче коментира критично неговото поведение и подхода а ла "Дисни" към тези диви животни, които не променят нрава си, независимо че ги кръщавате с човешки имена и се отнасяте с тях като с домашни любимци.
Въпреки реакциите филмът бе препоръчан от сп. "Ентъртеймънт уикли" като едно от задължителните културни събития на изтеклия месец и това изглежда подходящ подарък за Херцог, който на 5 септември навърши 63 години.
Критиците го определят го като "търсач на образи", на необичайни герои в необичайни ситуации, или като ексцентрик и мистик, прочут с своето грубиянство и мегаломанията си,
смятан от поклонниците си за пророк, а от мнозина - и за луд.
Роден е като Вернер Стипетич през 1942 г. в Мюнхен, е но отраснал в отдалечено планинско селце в Бавария. Първите филми в живота си гледа на 12, когато пътуващо кино показва в селото две документални ленти - за пигмеите и за ескимосите.
На 14-годишна възраст отива в една продуцентска къща, работеща за телевизията, и им заявява, че е готов за снима филми. Естествено, те го отпращат.
На 22 години заминава за Мексико, където изкарва пари с контрабанда на пистолети и телевизори (така поне твърди, макар че биографите му отбелязват, че има склонност да преувеличава някои моменти от миналото си).
Той е самоук в занаята и през 60-те работи главно по късометражки, а през 1969 г. прави "Летящите лекари на Източна Африка", първата от многото си документални продукции за германската телевизия; година по-рано снима и своя игрален дебют. 
Международна известност му носи "И джуджетата някога са били малки" (1970), а "Всеки за себе си и Бог срещу всички", станал популярен в чужбина като "Загадката на Каспар Хаузер" (1974 г.), го утвърждава като
един от най-самобитните представители на новото немско кино.
Главната роля в този филм се изпълнява от непрофесионален актьор - сирак, прехранващ се като уличен музикант, чиято житейска история Херцог по-късно заснема под заглавието "Строшек", показван по света, включително и в нашите студийни кина, под заглавието "Балада за Бруно".
Следващият му любимец е Клаус Кински (1926-1991), с когото започва да работи в началото на 70-те. Действието в "Агире, гневът Божи" от 1972 г. се развива в перуанските джунгли. Героят му е маниакалният испански конквистадор от XVI век Лопе де Агире (първообрази са действителните герои от XVI век Ернан Кортес и Гонзало Писаро), който търси в новооткритите земи митичния златен град Елдорадо.
Филмът е заснет за пет седмици в партизански условия за само 375 000 долара, а посланието му е едно: всички мечтатели са обречени на смърт.
През 1982 г. печели наградата за режисура в Кан с "Фицкаралдо", отново ситуиран по поречието на Амазонка - истинска история за един ирландец, живеещ сред индианците, който мечтае да построи оперен театър в джунглата.
Това е поредната му работа с Кински, а докато текат снимките, наоколо бушуват племенни войни и природни бедствия, което е документирано във филм за филма, "Бремето на мечтите" ("The Burden of Dreams") 1982, реж. Лес Бланк (LesBlank.com). 
Актьорът от полски произход, баща на Настася Кински, е смятан за алтер-его на режисьора и не по-малко луд от самия него. С Херцог снимат заедно общо пет игрални филма: "Агире: Гневът Божи" (1972), "Войцек" (1979), "Носферату" (1979), "Фицкаралдо" (1982) и "Cobra Verde" (1988).
Двамата се познават от деца, учили в един и същ интернат. Когато видял Кински за първи път, Херцог си казал: "Съдбата ми е да правя филми, а неговата - да играе в тях." Години по-късно признава:
"Всеки бял косъм в косата ми се казва Кински."
Бурните им творчески взаимоотношения са тема на документалния филм "My Best Fiend" от 1999 г. Заглавието "Най-добрият ми демон" е игра на думи (friend - приятел; fiend - демон,зъл дух).
А историите за тях не са малко - говори се например, че в перуанската джунгла Херцог насочил оръжие към актьора със заканата, че ще го застреля, ако напусне снимките на "Агире: Гневът божи". Режисьорът обяснява: "Той заплаши, че ще си тръгне, а аз любезно му обясних, че имам пушка и той може да стигне брега на реката, но с осем куршума в тялото си. Последният щях да запазя за себе си."
"Кой е чувал пушката да има девет куршума?", контрира Кински.
Херцог го е заплашвал и друг път - например че ще му подпали къщата, и описва работата с този актьор като "опитомяване на звяра".
Кински не му остава длъжен и го описва с куп епитети, сред които "нещастник", "зъл", "алчен за пари", "отвратителен", "садист", "страхливец"...
Филмите му се изучават от бъдещите кинотворци, но самият Херцог веднъж казва: "Ако изминете пеш разстоянието от Канада до Гватемала, ще научите много повече, отколкото в училището."
Работил е в най-различни краища на света -
в Исландия прави "Сърце от стъкло", за който се говори, че хипнотизирал актьорите по време на снимките, а на премиерата сторил същото и с публиката. В Австралия снима "Там, където зелените мравки сънуват", който показва сблъсъка на модерната цивилизация с обичаите и културата на местните жители.
Откриват в него влияния от някои големи творци: мегаломанията му напомня за Д.У. Грифит, неговите поетични видения - за Николас Рей, пейзажите - за Акира Куросава, а хипнотичната мощ - за Фридрих Вилхелм Мурнау, когото Херцог нарича "най-големия германски режисьор" и на чийто класически филм за Дракула "Носферату" прави нова версия.
Един от най-известните му документални филми, на който той е само сценарист, се нарича "Вернер Херцог си изяжда обувката".
22-минутната лента действително е запечатала как режисьорът изпълнява изгубения облог със свой млад студент, който след ироничните думи на Херцог, че ще изяде едната си обувка, ако види готовия му филм, се амбицира и завършва работата си.
