С лед Ирак Западът е изправен пред следващия голям тест - Иран. Ислямският революционен режим свали пломбите от ядрените си обекти и се подготвя да усъвършенства уменията си в обогатяването на уран, който в рамките на няколко години би му позволил да се сдобие с атомно оръжие, и ние в Европа и САЩ трябва да отговорим на това.
Но как? Ако не изберем правилния подход, може да се стигне не само до ръба на друга военна конфронтация, но и до още една криза за Запада. Европейската политика на решаване на проблема чрез преговори, подкрепена с недоверие от Америка и при неопределената роля на Русия, се провали.
Европейците не размахаха достатъчно надеждна тояга, а американците не предложиха достатъчно големи примамки, за да повлияят на теократите в Техеран. Старият трансатлантически Запад не може да убеди гладния за петрол Китай и богатата на енергийни ресурси Русия да играят на наша страна в дипломатическата игра.
Новият ирански президент Махмуд Ахмадинеджад, който създава впечатление на леко мръднал човек, вероятно би възприел един анализ на разходите и ползите от евентуален конфликт като дело на Великия сатана и пример за упадъка на светския Запад.
Аллах, би казал той, не е счетоводител. Но ако по-хладнокръвните членове на режима зад него направят анализ на разходите и ползите, може да стигнат до заключението, че рискът си заслужава.
Моллите имат на разположение истински океан от петролни приходи, които миналата година достигнаха около 36 млрд. долара. Тези пари може да бъдат използвани, за да се приглуши недоволството у дома.
Те са наясно, че САЩ са дълбоко затънали в съседен Ирак, където иранците използват нарастващото си влияние в населената с шиити южна част. Както президентът Джордж Буш може би казал в личен разговор, Техеран е притиснал Вашингтон в ъгъла.
Моллите знаят също, че интересите на Русия и Китай, който има голямо споразумение за доставка на енергия с Иран, съществено се различават от интересите на Европа и САЩ, както и че държави като Германия и Италия неохотно ще се съгласят със санкции, които ще ограничат доходната им търговия с Иран. Всеки изглежда е съгласен, че
следващата важна стъпка е внасяне на въпроса в Съвета за сигурност на ООН.
Дори правителството на Буш, което се отнесе с пренебрежение към ООН по време на кризата в Ирак, сега гледа на тази възможност като на план Б.
А после? Съветът за сигурност удря Техеран през пръстите. Президентът Ахмадинеджад казва: "Вървете по дяволите".
Съветът за сигурност налага санкции, които обаче ще бъдат ограничени от геополитическите и енергийни интереси на Китай и Русия и от икономическите интереси на Германия, Италия и Франция. Открито или прикрито, Иран продължава да обогатява уран, докато санкциите създават в страната все по-голямо усещане за живот под обсада.
Режимът ще каже на народа, че е несправедливо и лицемерно наказан от Запада само защото разработва ядрена енергия за мирни цели, което е право на Иран по силата на Договора за неразпространение на ядрено оръжие. Вижте какво е отношението на Вашингтон към Индия, която също е ядрена сила!
Мнозина ще повярват на тази пропаганда, която както всички добри пропаганди съдържа известна доза истина. Така че подобен външен натиск би могъл по-скоро да укрепи, отколкото да отслаби режима.
Какво да правим тогава? Какъв е план В? За ястребите във Вашингтон и Тел Авив план В включва бомбардиране на набелязани ирански ядрени обекти с цел да се забави ходът на Иран към придобиване на бомба.
Въпреки прословутата безпогрешна прецизност на американските въздушни удари евентуално нападение със сигурност ще отнеме живота на невинни граждани или най-малкото на хора, които иранската телевизия може да представи за невинни граждани.
Неотдавна пътувах до Иран и се убедих в две неща: първо, в Иран има значително негодувание срещу режима и умерени прозападни настроения и второ, тези настроения може да се стопят за една нощ, ако бомбардираме. Почти сигурно е, че евентуален въздушен удар
ще предизвика вълна на национална солидарност с режима.
За момента екстремистът Ахмадинеджад играе в полза на крайните неоконсерватори на Запад; тогава обаче може да се окаже, че политиците с крайни убеждения на Запад са играли в полза на Ахмадинеджад.
Какво трябва да направят европейците и американците на ръба на тази персийска пропаст? За начало няколко неща.
Първо, европейците трябва да приемат много сериозно заплахата от непредсказуем и фрагментиран ислямски революционен режим, който може да се сдобие с ядрени оръжия. През 80-те години европейците оглавиха движението против нарастващите ядрени военни възможности на суперсилите, но днешната заплаха от разпространение на атомно оръжие вероятно е по-опасна.
От своя страна, американците не трябва да смятат европейските предупреждения за необходимостта от внимателни действия за проява на малодушие.
Второ, трябва да споделяме цялата информация, знания и сведения от разузнаването, с които разполагаме. Американският държавен секретар Кондълиза Райс отбеляза, че Иран е уникален случай в света заради това, че САЩ имат толкова ограничен директен контакт с него.
След приключването на заложническата криза в посолството преди четвърт век Вашингтон няма дипломати там. Американските бизнесмени и журналисти също са доста малко.
А ако вярваме на Джеймс Ризън, ЦРУ е успяло да предаде цялата си мрежа от агенти в Иран на техеранските власти, като небрежно предоставило списък с имената им на двоен агент. Така че
дори нямат шпиони.
За разлика от тях обаче европейците имат достатъчно дипломати, бизнесмени, журналисти и вероятно дори шпиони в Иран и би трябвало да са по-добре информирани. Необходимо е да обединим цялата тази информация и да изготвим един общ анализ.
И преди да предприемем каквато и да е било стъпка в дипломатическия танц, трябва да си зададем два въпроса: как това ще се отрази на иранския режим и как на иранското общество?
Режимът е сложна структура. Ахмадинеджад е президентът, но не е най-високопоставеният ръководител. Ръководителят на този теократичен режим е върховният лидер, аятолах Али Хаменей.
Без негово нареждане пломбите на ядрените обекти нямаше да бъдат свалени. Той обаче се влияе от силни групи, защитаващи интересите си, например гвардейците на ислямската революция и други аятоласи, включително фундаменталисткият гуру на президента, аятолах Мохамад Месбах Язди.
Динамиката в иранското общество също е важна. Чувствам се много неловко, когато чуя как американският неоконсерватор Франк Гафни призовава към революция в Иран.
Впечатлен съм от смелостта му да рискува живота на други хора. Добре е иранците да си спомнят какво се случи на шиитските им приятели в Южен Ирак, когато в края на войната в Персийския залив тогавашният
президент Буш ги окуражи да се вдигнат на бунт.
Но е вярно, че иранското общество е потенциално нашият най-голям съюзник - наистина. Това вероятно е най-прозападно настроеното общество в Близкия изток след Израел.
