С лаб, разединен, неясен, двуличен и вбесяващ - така ще чуете да говорят за Европейския съюз в частни разговори в Пекин и Вашингтон. Събитията от първата седмица на 2009 г. показват, че критиците ни са напълно прави.
Вижте в каква каша се намираме. Европа преживява две остри кризи, които застрашават както интересите, така и ценностите ни.
Войната в Газа е отрицание на всички принципи, които Европа претендира, че отстоява. Конфликтът пряко засяга жизненоважните ни интереси, не на последно място защото поредните палестински страдания (усложнено от разединените и безотговорни лидери на самите палестинци) ще разпали още повече гнева на мюсюлманите в Европа.
Заради руско-украинската газова криза се стигна дотам по-възрастни граждани на някои източноевропейски страни членки на ЕС да зъзнат без отопление в апартаментите си. Ако това да не позволим хората ни да умрат от студ не е жизненоважен интерес, то не знам кое е.
И този конфликт е подигравка с европейските идеали за решаване на проблемите чрез мирни преговори и при върховенството на закона.
А как отвръща на това Европа? Колкото и да е нелепо, тя бе представена в Близкия изток не от една, а от две отделни мисии - официалната мисия на ЕС, водено от чешкия външен министър (тъй като Чехия току-що пое шестмесечното председателство на съюза от Франция) и от мисията на краля-император Никола Саркози, на когото толкова му хареса да бъде през последните шест месеца президент на Европа, че смята, че Старият континент и светът просто не могат без него.
Или ако перифразираме Луи Четиринайсти: "Европа - това съм аз".
В момент, когато Съединените щати са в безтегловност между оттеглящия се президент, който няма да направи нищо, за да спре кръвопролитията, и новоизбрания държавен глава, който смята, че все още не може да направи нищо, Европа има шанса да покаже на какво е способна.
Но какво виждаме - тя е слаба, разединена, все така вбесяващо помпозна и безсмислено самовъзвеличаваща се, каквато бе в началото на 90-те години на 20-ти век, когато външният министър на Люксембург благоволи да разчлени бивша Югославия и се провикна: "Часът на Европа удари".
Също като Бурбоните ЕС изглежда нищо не е забравил, но и нищо не е научил.
Настояването на официалната делегация на Евросъюза за незабавно спиране на огъня бе просто отхвърлено. Колкото до Саркози, трябва да му се признае, че действа бързо и успя да изработи конкретен план с южния съсед на Газа Египет.
Но дори Израел да се съгласи с някакъв вариант на египетския план, то ще
е заради съчетание от собствените му оперативни и политически съображения и/ или заради ефикасния натиск от страна на Вашингтон.
Ах, Европа! - бе въздъхнал преди 20 години германският писател Ханс Магнус Енцесбергер, с любов и с отчаяние. Ах, Европа! - провиквам се аз през 2009 година по-скоро с гняв, отколкото с мъка.
Човешкото страдание, причинено от руско-украинската газова криза не е толкова остро като в Газа, но в това отношение Европа е още по-виновна за провала си. Дори с цялата си икономическа мощ Европа не може да спре трагедията в Газа без помощта на САЩ.
Не е така обаче с руския газ. Ако бяхме направили онова, за което експертите след последния път, когато Русия ограничи газовите доставки, и бяхме започнали да изграждаме единен европейски газов пазар, ако 27-те страни в ЕС винаги действаха с единна позиция както към Русия, така и към
Украйна, нямаше да изпаднем в това окаяно положение.
Като слушам представители на Европейската комисия да пухтят и да вдигат
пара - "недопустимо е", "Русия е длъжна. . .", не само предусещам, но и вътрешно почти споделям презрителната реакция на "Газпром" и Владимир Путин.
Защо ние европейците не можем да действаме единно, когато трябва да общуваме с останалия свят? На собствения си континент постигнахме изключителни неща: почти завършихме най-амбициозното разширяване в историята на ЕС, току-що отбелязахме 10-годишнината на единната валута -еврото.
Във външната си политика обаче имаме съвсем слаб напредък в сравнение с преди десет години. А времето не е на наша страна. Колкото по-могъщи
стават Китай и Индия, относителната мощ на Европа неизбежно намалява, така че обединяването на ресурсите ни е до известна степен само усилие да поддържаме сегашното равнище.
Глобалното затопляне и разпространяването на ядреното оръжие и технологии няма да чакат безкрайните ни вътрешни дебати.
Има два ключа, за да действаме единно - институционален и политически. В последните десет години обръщахме прекалено голямо внимание на институционалния и твърде малко на политическия. Институциите несъмнено са важни. При всичките си недостатъци през последната половин година Саркози показа значението на един енергичен и уверен президент, представляващ Европа.
Още по-добре би било да имаме президент и върховен представител, назначени за по-дълъг период, както предвижда Лисабонският договор. Макар да не е толкова очевидно, това би спомогнало да имаме "единна служба за външнополитическа дейност", състояща се от представители и дипломати, чиято задача е систематично да идентифицират европейските интереси, ценности и инструменти във всички основни външнополитически въпроси (Израел и палестинците, руския газ, и т.н.)
Някои казват: тези събития показват, че наистина се нуждаем от Лисабонския договор, следователно, ирландците трябва да свикат втори референдум, на който да дадат правилния отговор.
Според мен това е и недемократично, и малко вероятно. Ако бях ирландец, щях да се чувствам едновременно притиснат и унизен, и по тази причина още по-склонен да отхвърля договора. Разбира се, трябва да мислим кои институционални промени са от решаващо значение, за да имаме ефективна външна политика и как може да се постигне това при или в добавка към съществуващите договори, които всички заедно представляват конституция на ЕС.
В крайна сметка институциите са само средство. Има ли политическа воля, ще се намери и институционално решение. Няма ли воля обаче и най-добрите институционални уредби на света не помагат.
Сега е нещо обичайно за нашите по-възрастни държавни мъже и жени (ресурс, с който нашият континент е пребогат) да започнат да се оплакват от липсата на "лидерство" в днешна Европа. (Явно по тяхно време всичко е било много по-хубаво).
Аз обаче всъщност не мисля, че сегашните ни лидери са чак толкова лоши. Да, всички те искат да се изявят и изградят собствен образ на световната сцена - кой политик не го иска?
По-сериозният проблем обаче не е в тези политически звезди, а в нас самите.
Наша е грешката, че подхранваме тщеславието им.
Докато ние, гражданите на Европа, не се събудим и не поискаме лидерите ни да започнат да работят заедно в интерес на всеки един от нас и на всички заедно, те няма да имат вътрешен политически стимул да направят това. С разума си може да приемат (а в случая с британските консерватори и да не приемат) далечната перспектива за по-силен и единен европейски глас в
света, но докато са на власт, това схващане ще бъде отхвърлено от съображения за краткосрочни политически ползи.
От нас, гражданите на Европа, зависи да променим начина им на действие. Това значи самите ние да отворим очи и да видим колко опасен е светът, в който живеем, свят в който сега трябва да водим битка за запазване на относително благосъстоятелния, свободен и цивилизован начин на живот, който сме изградили през последните 50 години.
Ако и докато ние, европейците, не обединим силите си, нашите американски, китайски и руски "приятели" ще имат всички основания да ни презират.
