А ко Каймана (един от много прякори на Берлускони) не може да спечели, и както се вижда не спечели, то тогава нека и никой друг да не печели. Това беше единствената логика, която никой не се опита да скрие междувпрочем, вдъхновила абсурдното завръщане към пропорционалната избирателна система, предвиждаща премия от депутатски места в долната камара.
Завръщане, гласувано с мнозинство набързо по Коледа. В дясната половина всички работиха за създаването на този избирателен капан. Не само Кавалера, но и председателят на Камарата на депутатите Пиер Фердинандо Казини, и лидерът на Северна лига Умберто Боси.
Помогна дори лицемерното мълчание на председателя на Национален съюз Джанфранко Фини. Сега капанът се затвори. И прилича на отровното жило на скорпиона, забило се в живата плът на Италия, която днес може би няма да има ново правителство, но няма да може да задържи и стария си кабинет.
Това е идеалната метафора за тази Италия, която няма да стане нито продиева, нито берлусконска.
Проди не претърпя поражение, но не спечели. Професора загуби може би своя най-голям шанс. Не успя да свали от седлото Берлускони. Спокойната сила на благоразумния мъж от Болоня не успя да неутрализира буйната предизборна кампания на Наполеона от Аркоре.
Може би за първи път в историята на републиканска Италия левоцентриската коалиция печели абсолютно мнозинство в парламента. Но това не е достатъчно.
Резултатът, постигнат от партията Леви демократи, е под очакванията. Този на "Маргарита" е разочароващ. "Роза в юмрука" даде своя принос, но той не е решаващ. Реформаторите от "Маслиново дърво" постигнаха резултати, които не са достойни за възхищение, както на изборите за Европейски парламент през 2004 г. Най-добрите резултати постигнаха антагонистичните елементи в Съюзът, като се започне от партията Комунистическо обновление.
Факт е, че звездата на Проди, въпреки че бе запалена от 4 млн. гласове на първичните избори през есента на 2005 г., днес вече не е толкова ярка, колкото бе през 1996 г., когато той спечели парламентарните избори.
Берлускони сега е победен, но не загуби. След петгодишно управление той се радва на мнозинство, което нито едно правителство не е получавало след края на Втората световна война. Берлускони не беше нито строгият баща, нито грижовният родител. Като пое на плещите си ролята на реформатор на институциите,
той породи конфликт, но без да извърши реформи.
Успя да използва езика на фалшивите обещания, които превръщат политиката в обект на медийно внимание, но не задейства механизмите, които да я придвижват напред в гражданското общество.
Преди пет години, горе-долу по същото време, след победата на Берлускони на 13 май 2001 г., се обсъждаше дали той ще управлява Италия в продължение на два или три мандата. Днес както изглежда, единственият му пълен мандат като премиер приключи.
Берлускони поиска да превърне и тези избори в референдум за собствената си личност. Отново поиска неговата съдба да съвпадне с колективната съдба на цялата нация. Това съдбовно изпитание не му донесе нищо добро. Но същевременно не го и обрече на мъки.
Мотивиращата ярост на последните дни от предизборната му кампания мобилизира някои апатични гласоподаватели, чиито гласове бяха от значение, за да се избегне окончателният колапс на "Форца Италия". Сега тя падна с девет пункта по-ниско от изборите през 2001 г., но все пак си остава първата партия в Италия, макар че постоянно я подозират, че е само изборен комитет на Берлускони.
А иначе в десноцентристката коалиция само Националният съюз защити позициите си от предходните избори, а Северната лига отстъпи леко назад заради болестта на лидера си Боси.
Единствената партия, която направи крачки напред, е Съюзът на демократите от центъра. Затова може да се каже, че Кавалера е победен, но все още не е загубил всичко. И ако през 1994 г. слезе от политическата сцена, за да спаси медийната и финансовата си империя и да се подсигури от процесите срещу него, то тогава може да се каже, че днешната избирателна авантюра приключва за него с невероятен успех. И не само това.
Ако беше спечелил едновременно в Камарата на депутатите и Сената, щеше да има необходимите гласове, за да бъде избран и за президент на републиката. Какъв парадокс.
Какво ще стане, ако наистина се окаже, че мнозинствата в Камарата на депутатите и Сената се разпределят поравно между двете противопоставящи се коалиции? Трудно е да се каже.
От всички страни започват да прииждат, прикрити зад позакъсняло чувство за институционална отговорност, изкусителни лоши съвети като сформирането на експертно правителство или създаването на широка коалиция.
Не е изключена и възможността за нови избори след няколко месеца. А това може да зарадва онези, които се наслаждават на грубоватия чар на Камайна. Но за разделената на две Италия, подобен изход ще бъде истинско бедствие.
