Бистри, студени капки се процеждат през скалата и бавно прелитайки през вятъра се събират в каменна шепичка. Там се срещат успелите да прогледнат през тъмнината на листата, слънчеви лъчи. Усмихнато се оглеждат, разхождат се тържествено по нежните жилки на листата, гъделичкат стеблата, а те се смеят и гъвкаво се извиват нагоре, полюшвайки трепетно клонки.
Времето тече, стичат се бавно капка след капка, в опияняваща прохлада започва да се възражда омайната зеленина.
Едно малко семенце, с тиха въздишка пое първата глътка влага, понаежи се, пообърна се и стремглаво препусна със стъбълце нагоре към слънцето. Прогледна и учудено се огледа. Спомни си, че когато заспиваше жадно, гледаше тъжно свитите от болка листа на дърветата. „Пази се - нашепваха тихо изсъхналите треви, – търси капката на живота!”.
Сега се будеше и наоколо всичко ликуваше, тревите радостно шумоляха в свежите си премени, дърветата облечени в зелени рединготи се здрависваха важно с клони, а ято мушици играеше на криеница и весело гъделичкаше цъфналите в розово, синьо и жълто камбанки.
Едно изворче роди една малка вселена!
По склона бавно се придвижва тежка машина, с огромни назъбени обувки, мачка треви и храсти и стъпка по стъпка приближава към гората. Няма кой да я спре, дърветата само сплитат клони от страх и глухо прошумолява нечия въздишка.Машината упорито крачи, поспира замалко, когато достига до първите дървета, замахва с железните си ръце и поваля първите изпречили се на пътя й. Настървено продължава пътя си като мачка наред без да чува жалните стонове на повалените стожери.
Когато достига до изворчето, машината спира, всички стаяват дъх, притихва дори вятърът скрит зад дебелия дъб, тревичките не помръдват, само капчиците изворна вода се стичат бавно по скалата.
Машината застопорява огромни метални стъпала, повдига се на пръсти, замахва и забива огромен пилон право в искрящите бистри сълзи. Сякаш уловено в капан, изворчето се възпротиви, опита да пропълзи покрай студения метал, но тръбата се заби още по-дълбоко и водата бе отвлечена. Машината гордо стъпи на железните си обувки и тръгна обратно, като след себе си прокарваше гъвкава пътека от метални тръби, по които малкото изворче изтичаше в тъмната паст на огромната фабрика построена наблизо.
Дърветата мълчаха, нямаха сили дори да заплачат, тревите полегнали тихо се прощаваха с последните капки живот, които можеха да докоснат. Бубулечките се скриха в шарените фунийки и тихичко си шушукаха. Крехкото стъбълце на щастливото зрънце, прегърна слънчевото зайче и уморено полегна до синята камбанка.
По склона като змия се влачеше метална снага. Отвлечената вода се стичаше в мрака, опитваше се да погали студените тръби, търсеше слънчице да я стопли, очакваше песента на птичките, жуженето на насекомите. Но това беше вече минало. Сега я очакваше черната паст на голямата машина, песента на птичките беше сменена с грубото потракване на метални части, полъхът на вятъра беше заместен от хладната струя на въртяща се перка.
Водата вече не носеше живот, тя се превърна в помощник на боботещата машина. А вън гората губеше своята прелест, тревите съхнеха, птичките се изгубиха.
Умираше бавно една малка вселена.
криза, която тихо расте" />
