Виновен беше онзи ден, в който се изсипа порой като стена върху му, а той усмихнат крачеше взрян в небесата, стискайки ръчичката на малката си сестричка и пиеше струйките топъл дъжд, докато дрехите им ставаха все по-мокри и по-студени. Виновен беше онзи стар чернобял немски телевизор, който го пренесе с вълшебството си на оная паметна Олимпиада в Мюнхен, където лодките се бореха с бързите води и нещо в него бе невидимо избрало точно тези пръски и тази битка с единствено оръжие греблото. Виновен беше онзи стар обоист, който го караше да зареже училището, за да се пусне с ТИД и лодките през Европа по Дунав.
Виновни бяха миговете на изгрев и залез, когато по 3-4 часа здраво забиваха носове двете лодки в морето и гонеха слънцето и първите или последни лъчи пръските пот от челото и само плясъка на единното потапяне на веслата и крясъци на чайки и гларуси съпровождаха телата от прегорели, от слънце изпечени, обтегнати, стегнати мускули, екипно работещи. Виновно бе времето на мечти и безброй книги прочетени, които му дадоха крилете невидими.
Четвърт век, след като бе измислил Flamary, във време когато старият му кинекс отдавна бе някъде изгорен или потънал в забрава, той загуби всъщност всичко от него направено по този проект. Понякога има такава шега техниката и времето, да изличава за миг добро или лошо сторено. Имаше два пътя: отново или след време друг да го стори. Може би... Катереше втренчен в косите паднали мокри над очите му кичури водопада. Нямаше свободна ръка да отметне дългата свободна коса и дъгите от пръските просто оцветяваха миговете му нагоре. Знаеше, че е много по-бавен отколкото преди 20 или 30 години, но за упорство или за инат продължаваше и бе даже по-силен и дваж по-вървящ срещу всичко насреща му. Когато изкатери водопада най-сетне, слънцето бе тръгнало да пада на заник. Изведнъж усети, че дъх не му стига. Закашля се. И се стовари за миг вгледан в небето, в слънцето, в пръските вода - дъга над водопада извили, в тишината на самотата, в мислите си...
Можеше ли? Може ли сам човек да промени нещо? Може ли да спаси сам човек себе си? Може ли да опита да бъде толкова силен, че да спаси друг? Да спаси всички? Може ли? Водата нашепваше в ушите му, в тялото му – потопено в нея, в главата му превъзбудено пламнала... отговори... С шепа надигна глътка от нея и изпи капка по капка вълшебната истина. Нейде отвъд светлината в небето имаше безброй други планети. Някои не толкова живи и цветно красиви, като тази, която сега го бе прегърнала с гравитацията си. И тук биха били по друг начин нещата, ако не бе тя... Утоляващата жаждата му вода. От всички възможни: въздух, земя, огън и вода, само тя бе живота родила. Първа. После чак след милиарди години се стигнало до същество, чието познание стигало до дилемата: кокошката или яйцето е първо... В живота водата е първо... От всяка частица планктон та до деветте месеца на върховното същество в утробата. Но е ли водата освен като нужда от първо значение? В момента водата изцеждаше умората от тялото потопено в нея... Водата е памет. Всичко направено едничка тя запомня навеки и предава в потомството. Но нея кой ще спаси? Дали на някой е всред грижите първи? Още шепа капки вода достигат до устните. За всичко в живота има принцип един: като ти е дадено даром нещо ти и най-скъпото да е трудно да го цениш се сещаш. Но когато е скъпо... Дори да е вече за нищо не ставащо – носи етикет вече „безценно”! Нейде в пустинята умираха хиляди... За капка сладка вода. Някой някъде замърсяваше хиляди литри за шапка мръсни пари. Всичко бе зомбирано взор вперило само в едно: пари, пари, пари... Петрол. Енергия. Как лежейки му се искаше да има малка къщичка точно тук до реката. Този пад или самата река му стигаха за енергия. И на колко ли много още? Постоянно се хвърляше в какви ли не посоки. Тези хора така и не искаха да го чуят, че по тези земи има толкова вода, че тя можеше всичко на всеки по нуждите да даде. Имаше слънце за достатъчно весели дни и топли искрящи нощи. Имаше топла вода в недрата, както никъде другаде по Европа. Имаше вятър пилеещ абаносовите му кичури. Колко вятърни мелници биха били нужни да смелят и нахранят с енергия лакомата паст на самовлюбените управници? Умори се. Уморен бе не от катеренето толкова, колкото от борбите с човешката глупост.
Дори и последното, за което работеше вече някак си не вдъхваше оптимизъм и усмивка. Заради обречеността. Заради стената неразбиране. А всичко бе толкова просто... Гравитацията бе безплатен двигател и източник на безмерна енергия без краен срок на доставката. Безкрая на ползване свършваше нейде с планетата, но дали човеците по-рано нямаше да убият Земята? Той предаваше на водата мислите си. Как някой един ден да използва точно нейната сила. Нейното течение безспирно. „Представете си какво количество вода тече в един миг в реки, каква маса... Количеството и масата впрегнати в едни малки турбинки по наклона на спускането повтарящи се колкото пъти поискаме, могат да дадат...” Водата отнасяше всичко в реката, водопада го проверяваше, оттам го разправяше на всички глътки вода до морето и оттам в океана... А дори в океаните има течения... И те сякаш научиха и повтаряха: „И ние можем! И ние!”
Всъщност виновно бе онова момиче, което му каза, че не е успешен. Или другото, което му се присмя, че е мечтател. Или всички тези, дето му се присмиваха, че е непригоден за времето си. Или сочещите го с пръст, че не е от охранените и богатите. Всъщност бяха виновни тези, дето му взеха всичко. Всъщност виновно бе времето с бясното си бързо изтичане между пръстите. Виновна беше глътката вода изпита за ситост, когато гръбнака му бе залепнал за пъпа. Всъщност бе виновен този дъжд от усмивки, който не спря да раздава и в най-тъмното.
В деня с главно „Д” никой не знаеше още, че е успял, но само за часове щеше да обиколи света една новина, на която на първо време не всички щяха да обърнат внимание, но която за 24 месеца щеше да промени визията на света. И две-три години по-късно всички щяха да повтарят, че са знаели, че това е един от най-смелите и печеливши проекти. Flamary. Но дотогава имаше колко още камъни да изяде... Имаше един принцип. Той бе видял, че за половината си живот безплатно давайки идеите си – никой не ги ценеше. Сега просто каза на света да се обедини, за да я купи, защото иначе не може да си позволи да я има. И... В тези 24 часа щяха да тръгнат безчет Flamary във Венеция, в Париж, в Барселона, в Амстердам, в Лондон, в Прага, в Москва... И накрая с хеликоптер, след като бе пуснал и демонстрирал всичките Flamary навред из любимата му Европа, щеше да стигне и сам да се яхне на едното и от Инголщад да се пусне по Дунав. И така да достигне „невъзможното” до „неговата” държава. И тогава вече всички щяха да се бият за интервюта с него. За да зададат един и същ безкрайно тъп, но живо интересуващ ги въпрос: „Какво ще правите с парите от Flamary?” Той знаеше какво. Проекта “Bella Light” бе това, дето искаше да остави на хората и планетата. Безплатна енергия. Вечна. Или по-добре не безплатна. За да може да я пазят и ценят. Но чиста. Но първо... Първо трябваше да запазят и спасят водата. Чиста!
Докато напираха нагоре към слънцето и върха, две хванати ръце се къпеха в смях. Точно тук, в подножието на последните двеста метра към върха, той пусна ръчичката и, наведе се и вдигна в шепите си искрящата чистота на никому незнайно ручейче. Тя отпи омагьосано от шепите му. Искряха като бисери капки върху малиновите и прелестни устни. Той я целуна. И вълшебните капки преляха в усмивката му и промениха живота му. Магична прегръдка. После напред. Щастливи. Заедно. Напред. И нагоре. Две капки вода, а толкова сила и толкоз живот!
Всъщност за да бъде планетата синя – виновна е точно водата. Виновна водата е и за да бъде планетата жива. Виновна е и за да бъде щастлива. А ТИ ТВОЯТА ВОДА ОБИЧАШ ЛИ?
*Водата е 98% от човешкото тяло. **Ако можем да разчетем и ползваме познанието, записано във водата, то би било безценно, така както е безценна тя за съществуванието ни. ***Flamary е проект за транспортно средство без замърсяване. ****Bella Light е проект за енергийно бъдеще изцяло от ВЕИ. *****Искаш ли - ти можеш!
