Н аскоро, за кой ли път, гледах отново "Стената" на "Пинк Флойд" и Алън Паркър. Само че този път, за разлика от предишните, заедно със сина си.
Опитах се преди това да го предупредя да не ми обръща внимание: общо взето, електрошокът при всяка среща с това чудо е твърдо програмиран някъде вътре в мен, той вероятно е част от операционната ми система, така че скърцането със зъби, пъшкането и въртенето във фотьойла - като пословичния настъпен червей - са неизбежна част от преживяването.
А това, както знае всеки баща, не е най-добрият начин да кажеш нещо на сина си, каквото и да е то.
И въпреки това фиаското - което сега, в спокойствието на кабинетната тишина, вече съм способен да обмислям и дори разбирам, поне донякъде - ме завари напълно неподготвен.
Момчето също се въртеше на стола си, само че от скука, поглеждаше от време на време към баща си, който се сополивеше там в неговия си фотьойл - и коментираше откачените картини от екрана по толкова разумен начин ("Ако тоя наистина иска да си пререже вените, то трябва да го направи така, а не така"), че баща му се чувстваше отново запокитен в някой от полузабравените си спомени, с всичките им стени, канали и канавки, с всичкия им беснеещ гняв, с безсилието и абсурда им...
И в главата му, някак напълно против собствената воля, се редяха такива едни думички, като ехо на идещото откъм екрана:
hush, my daddy, daddy, don't you cry
sonny's gonna make all of your nightmares come true
sonny's gonna put all of his fears into you
sonny's gonna keep you right here under his wing
he won't let you fly but he might let you sing
sonny's gonna keep daddy cosy and warm ...
Гадни, противни, дребни мислички. Мислички, изпълнени със страх и тихичко отчаяние, изправени - неизвестно дали с лице или с гръб - пред една стена, която изглежда също толкова непреодолима и непоклатима както онази, някогашната.
Господи, дали наистина сме толкова различни? Но как е възможно, та това е моята плът, моята кръв, моето семе, по дяволите! Как е възможно да му липсват напълно антените за бунта, за абсурда, непокорството, ужаса?
И, ако това наистина е така, то каква е проклетата полза от това да си израсъл на свобода, на воля? Без да си бил принуждаван да опразваш против волята си чинията с буламача, треснат под носа ти без капчица любов?
Без да те следят, нощно време, дали четеш с лампичка - или мастурбираш? Без да припадат всеки път, когато донесеш от училище поредното доказателство за учителска тъпота и бездушие? Без да изискват от теб жестове на синовна любов и преданост, които засядат в гърлото ти като рибени кости - непотребни, фалшиви, измислени...
Без да ти показват непрекъснато как се става човек? Без да очакват от теб да бъдеш активен, без да настояват да станеш член на поредната Организация - или каквато и да било друга пералня на мозъци? Без да изискват от теб Успех?
Но каква е тогава ползата от Свободата, Господи? Или от едно обкръжение, което произвежда на конвейер човешки варианти на птицата Додо - безкрили, немислещи за полет, сити и доволни от битието си тук долу, пост-всичко същества?
Не че виждам сина си по този начин, опазил ме Господ! Нито пък си искам Стената обратно - тук в Берлин и без мен е пълно с такива. И все пак, когато отново се уловя, че отивам в библиотеката, за да му търся книги, защото без моето побутване той би прекарвал времето си 24/7 във Warcraft, аз неволно започвам да се моля, ей така, уж на шега:
"Боже, Боже, Боже, в когото не вярвам, моля те направи така, че и аз да се окажа поредният смешник, който е изгубил връзката със света; който обвинява децата си за собственото си безсилие; който упорито отказва да направи път в очакване да бъде избутан настрана.
Моля те, всичко, всичко друго, само не и свят, в който царуват pigs on the wing."
А може би просто ми е време да започна да се вземам по-малко на сериозно, а?
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!