Владимир Левчев за българите в чужбина: Някои не издържат на стреса

Н�т �тдавна поетът Владимир Левчев представи най-новата си стихосбирка "Архитектура на промените", като долетя специално за случая от САЩ, където живее със семейството си от 1994 г. Синът на именития поет и писател Любомир Левчев и художничката Дора Бонева преподава в университета "Джордж Вашингтон", пише поезия и проза на български и английски. Читателите познават сборниците му със стихове "Раззеленяване на сухото дърво", "Черната книга на застрашените видове", "Любовни писма от Америка", "Небесни Балкани", както и романа му "Балканският рицар", припомня вестник "Новинар", който помести интервю с Левчев-младши.

- Г-н Левчев, как ви се вижда България, променя ли се?
- Преди се изненадвах повече. Най-променена ми се видя между 1994 и 1998 г., защото изобщо не бях си идвал. Сега всяка година се връщам и знам какво да очаквам. Все едно имам два паралелни живота, единият от които тече на по-дълги отрязъци. Усещам, че има умора у хората да говорят за политика.

- Не знам дали знаете, но тук почти не минава ден без стрелби - всичко, което ни говореха преди години за "престъпния Запад", сега си го имаме вкъщи...
- Това е големият проблем на България. Изглежда органите, които трябва да се грижат за спазването на законите, не си вършат добре работата. Има страшно много корупция. Слава Богу, мафиотите се убиват помежду си, но никой не може да гарантира на обикновените хора, че няма да попаднат на неправилното място. Не може да се гради здрава икономика и просперираща държава, ако няма законов ред. Това е основно нещо в демокрацията. Иначе става анархия, а от нея най-лесно се отива към тоталитаризъм, защото хората си казват: "Аман от тая демокрация, трябва да дойде здрава ръка..."

- Тези дни много се обсъждат думите на премиера, че българите в чужбина масово щели да поемат към родината си. Вие как мислите?
- Дай Боже. Ако наистина се отворят добре платени и на високо професионално ниво работни места - ще стане. Проблемът е, че мнозинството българи имигранти в САЩ, а може би и в Европа, са млади хора с висше образование. Там те имат чудесни възможности и биха се върнали само ако тук им предложат по-добри.

- Това ли е единствената причина, която ги тегли навън?
- Не. Ако човек иска да направи нещо сериозно в професията си, то не е въпрос само на заплащане, а и на възможности за изява. Никой от хората, които познавам, не е отишъл там на гурбет, за да се върне с пари. Според мен по-важното е България да има в чужбина силно лоби от влиятелни и финансово състоятелни хора.

- Да разбирам ли, че всъщност по-важното е те да помагат?
- Да. И аз, независимо дали съм тук, или съм там - пак пиша, главно на български. Преподавател съм в американски университет и мога да свърша полезна работа за България като културен парламентьор. Не мисля, че ако живеех тук, щях да съм по-полезен за страната си.

- Къде се чувствате повече чужденец?
- Аз съм живял 36 години в България и не мога да престана да се чувствам българин, т.е. там съм повече чужденец. Но след като съм отсъствал 9 години, тук също съм един вид чужденец. Животът се променя и както знаете, човек не може два пъти да влезе в една и съща река.

- А как се променя българинът в чужбина?
- Колкото е по-млад, толкова по-бързо се адаптира. Някои обаче не издържат на стреса - там непрекъснато трябва да се бориш, да търсиш работа, да плащаш данъци, застраховки, което изобщо не сме правили навремето. Не казвам, че е по-хубаво да живееш напълно осигурен, но семпъл и безперспективен живот, какъвто имахме до 1989 г. Капитализмът е сурова система, но не е открита по-добра. Много е трудно, ако изпаднеш от класацията. И никак не е хубаво да си беден в богата държава.

- А хората в САЩ свикнаха ли с мисълта, че българите не сме тъмни балкански субекти? <бb>
- Свикват. Всъщност в Америка никога не е имало такива предразсъдъци към Източна Европа, каквито съществуват в западноевропейските държави. В САЩ не е задължително да говориш езика без акцент, за да имаш добра работа.

- Има ли срамен труд там? <бb>
- Ако просията се смята за труд, може би той е единственият срамен. Аз заминах със стипендия, но в първите години се налагаше да работя допълнително - бил съм продавач, пощаджия, книжар...

- Тук за Балканите често се говори като за буре с барут, а в САЩ? <бb>
- И там е така. В САЩ под Балкани обикновено разбират Югославия. Покрай войната и НАТО обаче България също стана известна, но с добро - като мирно и спокойно място на един полуостров, където хората се убиват заради религии и територии. Имаме добър имидж. Е, не сме на първите страници на вестниците, освен когато Европа и Америка вземат да се карат и ние се появяваме като новата Европа.

- Новата ви книга се казва "Архитектура на промените" - много тежко звучи, да не би мрачни мисли да се въртят в главата ви?
- Всякакви мисли се въртят. Обикновено са свързани с лични неща. Някои мислят, че в нея има политически есета, но не е така. Политиката е важна, но ако човек тръгне много да се задълбочава в нея, ще изхаби живота си безсмислено. В крайна сметка едно добро настроение, слънчев ден и хубав разговор с приятел са много по-важни, защото сме смъртни.

- Твърдите, че човек пише стихове, когато е самотен - чест гост ли е при вас самотата?
- По-скоро бих допълнил, че поезията е вид разговор - със себе си, с хора, които са далеч, а най-хубаво е с Бога. Тези диалози се водят в състояние на усамотеност.

- Една от книгите ви се казва "Бог е любов", а сега твърдите, че поезията може и да е разговор с Бога - за какво си говорите с него?
- Сега малко се срамувам от тази своя книга - все едно съм излязъл гол на улицата. Понякога е по-добре за трансцеденталното да се говори в по-приглушен тон.

- Пишете ли нещо ново?
- Да, нов роман на английски. Ще издам само, че ще е фантастика. Но не като "Властелинът на пръстените", а по-скоро като Оруел.

- Годината сигурно няма да е 1984-а?
- Не. 2084 може би. (Смее се).