Слънцето нагря толкова силно, пресуши братята и сестрите ми и аз останах сам-сама. Яхнах вятъра и тръгнах да ги търся по света. Минах през познатите полета, но те вече не бяха толкова прекрасни. Преди толкова зелени и изпълнени с реколта, сега бяха пожълтели и изгорели от сушата. Опитах да се скрия в тях, но вече нямаше къде. Видях тъжните лица на хората от напразните усилия да спасят плодовете на труда си. Стана ми болно, че до скоро с братята и сестрите ми нанасяхме удари по реколтата им, но видях, че и без нас не е добре.
Не можех повече да стоя там, затова отново се понесох на крилете на вятъра. Минахме през горите, където преди ромоляха безброй поточета, чуруликаха птички и подскачаха катерички. Но сега беше тихо... Чуваше се само глухото пукане на сухите клони под порива на вятъра. Водата беше изчезнала, животът също. Попитах за моите братя и сестри, но никой отдавна не ги беше виждал. Затова продължих по широкия свят да търся следи от тях.
Минах през някогашните просторни китни долини, превърнали се сега в още по-просторни пустини. И там нямаше следа от живот. Видях само няколко клети странника, умиращи от жажда и молещи се да получат няколко глътки вода. Но тя сякаш бе изчезнала в дън земя. Не издържах на жаркото слънце и продължих по пътя си. Тичах както някога с вятъра и търсех баща си, океана. Обикалях по широкия свят докато стигна до него. Големите реки бяха станали едва забележими поточета, рибата в тях беше измряла. Моретата се бяха превърнали в огромни солници, а по небето не пробягваше дори мъничко облаче. Хората нямаха вода, но това водеше и до липса на храна. Видях мъката в детските очи, надяващи се да стане чудо. Срещнах и скръбта в очите на техните родители, обрекли ги на тези страдания. Толкова много исках да им помогна. Но бях безсилна. Та аз бях просто една единствена капчица вода. Какво можех да сторя?!
Забързах се още повече в търсенето на великия океан. И ето, че най-накрая бях до него. Но и той не беше същия като преди. Разказах на татко какво съм видяла, а той ми отвърна с немощен глас: ,,Хората, дъще, сами се обрекоха на тези мъки. Те мислеха, че могат без нас. Пресушиха част от водните басейни и ги превърнаха в бетонни равнини. Строейки ги, изхвърляхатонове отпадни води и животните измряха от замърсяването. Пилееха безразборно останалата вода, мислейки, че тя е безкрайна. Но не осъзнаваха, че водата е изчерпаем ресурс. Не оценяваха огромния принос за съществуването на живот на земята. А сега... Сега берат ,,плодовете’’ на своите дейности!’
