Мислим миналото – с мотивите на индустриалната революция, нейните грешки, експлоатацията на природата, опитите за нейното подчинение; мислим и водата, но не като стока , а като двигател на същата тази революция и като общодостъпно човешко благо. Мислим и бъдещето, едновременно като колонизирано от човека, но и неподатливо, тревожно, несигурно. Но мислим ли в сегашно време? Спираме ли водата, докато мием чиниите или зъбите си, дори и след като знаем, че над 1.2 милиарда души по света нямат достъп до чиста питейна вода; изхвърляме ли отпадъка си в морето тогава, щом знаем, че по този начин допринасяме за нарушаването на естествената биосреда на водораслите, чрез които си набавяме кислород? Или тя, водата, за нас е безвъпросна даденост и е по-малко насъщна от хляба ни?
Аз не съм екоманиак и никога няма да бъда. Смятам, че всяка мания е догма, стесняваща човешкия кръгозор. А искам да мога да мисля широко! Включително и бъдещето с мрачните му истини и дълбоките му тревоги. Ако днес съм успяла да измия ръцете си и да утоля жаждата си, утре дали ще мога? Зная, най – сериозните глобални катастрофи са връхлитали ненадейно...
Отношението към екосредата е нещо различно от която и да е било мания – то е нравственост, отговорност, грижа. То следва от „алармата“ за потенциална и все по-реална опасност, то е своеобразно дежа вю, съзнание за несигурността, но също така е и ангажираност, действеност, вяра, че човекът е творец на собственото си „сега“ и на това на бъдещите поколения.
Действията на всеки от нас са нещо съвсем малко във всемирния план. Те са така незначителни, особено когато имаме предвид темповете на развитие на днешната икономика на свободния пазар (а преди това и плановите стопанства), която многократно повече изостря екологичните проблеми защото нейна необходимост е „да се захранва“ от вода. Но да стоварваме отговорността за състоянието на природата днес върху управници и управители, ето такова еднопосочно политизиране и институционализиране, въобще, „натикването“ в рамки на един общочовешки проблем, наричам аз „стеснен кръгозор“ и имам предвид две неща: първо, мислейки по тази линия, значи, че ние категорично заявяваме желанието си оттук нататък да живеем по начин, коренно различен от този досега (а бихме ли могли в действителност?); и второ, отричаме разрушителната сила върху природата, която нашият частен живот има и, съответно, отказваме да бъдем отговорни към екосредата, отказваме да бъдем прагматични и практични.
Е, ако не сме склонни да дадем своя малък дан към природата, тогава какво ни остава да направим? Да мислим бъдещето като независимо от всеки един от нас, като предопределено и неизбежно, да тръпнем в ужас и страх от това, че отравянето и изчерпването на водните ресурси не познават граници, докато самите ние, едва ли не собственоръчно, било то и несъзнателно, ежедневно пълним капка по капка онази чаша, която скоро може да прелее?
