Спечелих миналата година. Възнамерявам да спечеля и тази. И преди да помислите, че нямам право, бързам да ви разкажа защо възприемам всяка награда като абстрактна форма на колективна победа. За доказателство ми служи разпънатата карта на моята лична Дунав-кауза, с която мога да ви върна мъничко назад, да ви прошепна тайна и да ви полазят неприятни тръпки, че капките в това есе няма да са водни, а са кървави. След това, надявам се, може да си поговорим и за любимата ми теза, че кубчетата лед в хладилната ви камера ви правят по-важни за света от участниците в която и да е експедиция до Антарктида.
Кървавите капки са метафоричен резултат от една наказана креативност, когато в час по история се появих с проект “Родословна река” вместо “Родословно дърво”. Нямах стандартния кадастрон с гигантски дъб и кутийки от флумастер, а празен тъмносин ретро албум с разделители от паус и ширит от цветни конци на корицата. В албума подредих родови схеми, черно-бели снимки и собственоръчно писани смешки за предци, чиито имена нося и ще спра да нося след първото “Горчиво”. Останалите страници оставих празни със смелата амбиция да бъдат дописвани някой ден от други наследници на реката в други часове по човешка история.
Идеята за родословната река е много проста. Ако за да имам родители, които имат мен, някога са се свързали четири различни рода и три от тях са русенски, а един е ловешки, където също тече река, която на свой ред се влива в Дунав, то някъде тогава с наивното си тийнейджърско съзнание съм си дала сметка, че реката е по-добра метафора за смисъла на живота от нарисуваното неподвижно дърво. Защото в сътворението се срещат различни генетични потоци – кръвни доказателства за преплетеното същестуване на стотици хиляди племена и родове, чиито значения и уникалности се претопяват с гмурването в търсене на ново семейство. А когато някой си отива от семейството, реката отбива в страничен ръкав и тихо пресъхва в плитчините, след което животът продължава да тече бурно и неудържимо.
Обичам тази теория, в нея има много движение и почти никаква статичност. Не можеш да отсечеш реката с брадва, не можеш да я спреш с голи ръце, тъй като отвъд фолклора, бетона и геоложките си особености реките пътуват от първия до последния си миг. В животите си – ние също. Продължаваме да плетем ширита, докато окончателно не изгубим зрението си и докато резултатът е налице - така, както реката не спира да същестува дори след вливането си в морето. Ние не я виждаме, но сладките й води продължават да се движат с лунните приливи и отливи, на които се любуваме от кея.
Не получих шестица по история. Запазих албума и изхвърлих бележника. Пет години по-късно моята лична Дунав-кауза съвсем не се изчерпи с еуфорията около конкурса, третото място, кошницата и мултиплицирането на името ми при ровене в търсачката. Наградата беше морална. Водена от разума и в търсене на ефикасно протягане от статичния софийски зимен сън, през януари се озовах на собствено непланирано пътешествие през столици, красиви като антикварни картички и ароматни като рафт с най-вкусните подправки за месо в Югоизточна Европа. С тихата влюбеност на маниак проследих Дунав във Виена, Братислава и Будапеща, за да добавя сковани от студ речни фоторакурси към колекцията слънчеви спомени за Дунав от Нови Сад и Белград от миналото лято. Преди месец бях в Регенсбург и мога да си отдъхна, че с двете си кафеви очи съм виждала моя Дунав да се мята спокойно и величествено в най-различни корита, малко грозен или пък много красив в почти всичките му ключови пристанища по пътя към морето.
В Регенсбург участвах в студентски уъркшоп и като на шега трябваше да разработя екоплан и хидро-енергийно споразумение за Дунава от името на Сърбия, слушах лекция за стратегията на Европейския съюз за придунавския регион и се ухилих сърцато на мустакатия уредник на корабния музей, който сподели тайната, че и до ден днешен същестува съвсем реален моряшки дунавски кодиран език - смесица между диалектите на десетте държави, през които реката преминава. А на въпроса ми към мило германско момче: “Мило германско момче, ти плувало си в Дунава?”, отговорът беше “Не”.
И аз не съм. Плувала съм в Атлантическия океан, в Средиземно море и в нереално синьо алпийско калифорнийско езеро, но парадоксално никога не съм плувала в Дунава. Не съм искала – струвало ми се е мръсно, рисковано и странно да се съблечеш по средата на стохиляден град и да се преструваш, че малкият каменен плаж не ти убива, че не те трогват подсвиркванията на рибарите от преминаващите лодки и че не си оглушал от автомобилните клаксони.
И въпреки това всеки път гледката към тази една и съща дяволска река е извиквала у мен такава неконтролируема радост, че ми е идвало да се затичам към перилата и просто да литна от гордост. Кръстосвала съм каменните мостове с различни по сезонност обувки – ботуши, кецове, скъсани джапанки, довели до пришки и до пулсиращи от щастие прасци привечер в хостела. За да осъзная, че Дунав е точно толкова син или зелен, или хубав, или мръсен, или политически и икономически значим, колкото е добър обективът на апарата ми и колкото е важен собственият ми избор дали ми пука за тази река.
Защото за да пазиш водата от любов към живота, трябва да разбираш защо изпитваш такава любов и ако не е “просто защото”, да се опиташ да впрегнеш инерцията на кипналата кръв в нещо полезно. Уважавам Посейдон до мозъка на митологичните си кости и наистина се старая да вникна в твърдата убеденост на колегите по перо, че този драматичен свят ще си отиде с третия ми душ за днес, но не мога да се въздържа и да не си помисля, че всички имаме нужда от повече написани думички, с които да даваме алтернативи и надежда, а не да констатираме суша и да обвиняваме водопроводчиците в зле свършена работа по уплътняване на кранчетата.
Давам ви пластмасовото шише вода, което ми вземате, защото казвате, че съм консуматор. Позволявам ви да ме наричате “екопарвеню”, понеже пазарувам с платнена торбичка и си връщам бирената бутилка в магазина. Кубчетата лед в хладилниците обаче означават, че имаме достатъчно знание да разбираме и двете страни – и тези, които протестират, защото са прегръщали дърво, и онези, които произвеждат хартия от дървесина. Важното е да подбираме думичките правилно, защото в диалога рискуваме да се люшнем в крайности, една от които е да закриваме очите на децата си с ръка, когато гледат как някой цепи дърва, за да не ги правим свидели на убийството на живата природа.
Диалогът го водим ние, само ние, наистина, защото реката – кървава или не, не може да говори, стига вече. И водата не може. И Посейдон е просто исторически мит. Колективната победа, за която стана дума хиляда символа по-горе, се крие в членоразделната реч, в правилното разпределение на екологичните усилия, в хладнокръвното плуване през неясните процеси и в построените мостове като осъзната отговорност на триединството държава–бизнес-човек. Защото е безпредметно в днешния ден да ме е грижа за водата в Амазонка повече отколкото за водата в Дунава и това не е само защото Дунав е моят Дунав. А защото общочовешката и политическа солидарност на глобално равнище е бутикова и безсилна, ако не можем да сме ефективни и да се справяме на местно ниво.
На 29-ти юни в Световния ден на Дунав ще пия много вода, а после ще отида да даря кръв и така капка по капка вода при водата и кръв при кръвта.
А вие какво и с колко кубчета?
