К аквото и да си мислите за конфликта в Грузия - а мненията кое е правилно и кое не е трудно могат да бъдат още по-поляризирани - има един аспект, по който със сигурност може да има единодушие. Тази бърза и яростна малка война с далеч по-мащабни последици беше идеалната възможност за ЕС да покаже дипломатическите си способности, коментира в. "Индипендънт".
Измежду страните, за които светът надава вой ЕС да заеме по-активна роля като посредник, какво по-добро начало от Южна Осетия, където е възможно да стане много опасно, но и да се намери решение?
В действителност първите действия на ЕС бяха положителни, както става при международните реакции. Френското председателство на ЕС постави товара да реагират от името на Европа върху плещите на Никола Саркози и неговия външен министър Бернар Кушнер.
И двамата привърженици на активната намеса и самоизтъкването поставиха достойно за уважение бързо начало, като замениха своите свещени августовски ваканции с няколко серии дипломатически совалки.
В рамките на няколко дни беше факт споразумение от шест точки, узаконено от подписите на двете страни. Това беше обещаващо начало - общо послание, активна дипломация и реалистично осъзнаване на възможностите на място в района.
В един момент всичко се срина и войната на думи се разрази отново с пълна сила, само че този път глас нададоха не само Русия и Грузия, а и съответните им клакьори, което до голяма степен означаваше: "всички срещу руснаците".
И европейският глас на разума, демонстриран от посредниците Саркози и Кушнер, постепенно беше заглушен от различен и по-отвлечен аргумент - не малкия въпрос как да се реши проблема на Южна Осетия, а големият въпрос какво да се прави с Русия.
Причината за изместването на фокуса беше, че страните от Централна и Източна Европа, станали пълноправни членки на ЕС през 2004 г., могат да гледат войната в Грузия само през призмата на своя горчив опит. Като илюстрация на правотата на опасенията им за тези страни войната беше просто поредният пример за тиранично руско поведение в стил Съветски съюз и червен флаг, който могат да размахат на "старата" Европа.
За нищо не заменям насладата си от падането на Берлинската стена, освобождаването на Централна и Източна Европа и краха на съветския комунизъм. Тези "нови" европейски страни са пълноправни държави с възстановено чувство за своя собствена идентичност.
Посетете която и да е от тях и със сигурност ще усетите и споделите тяхната очевидна радост от това, че могат да бъдат самите себе си. Предвид тяхната история и география загрижеността им заради усещаната от тях заплаха от изток също е разбираема. Търсейки не само членство в ЕС, но и в НАТО, те защитаваха своите жизнени интереси, такива каквито ги виждат самите те. Твърдото преследване на целта се отплати.
Проблемът е, че докато "старите" европейци изоставяха миналите си вражди пред вратата при влизането си в ЕС (което беше цялата идея на присъединяването), твърде много от "новите" европейци видяха в ЕС и НАТО средство за водене на стари спорове от нова позиция на силата.
Последните обвинения на "новата" Европа за това кой какво е направил по време на комунизма показват колко много въпроси все още не са решени. За тези страни изгледите за нова Студена война са неотлъчно до тях просто защото за тях старата Студена война все още не е приключила.
През 2000 г. опасенията на Жак Ширак относно разширяването на ЕС предизвикаха упреци към него за проявеното високомерие и дори по-тежки обвинения.
Беше предпочетена официалната американска и британска позиция - че тези страни ще създадат "мост" към Русия.
С течение на времето обаче Ширак започва изглежда по-скоро прав. Обществената европейска съпротива срещу войната в Ирак беше по-неефективна, отколкото можеше да бъде, заради разделенията между "нова" и "стара" Европа, които бяха добре използвани от САЩ.
Докато Ирак заглъхваше като проблем, усилията на ЕС да установят реалистични и взаимно изгодни отношения с Русия бяха неколкократно осуетявани от един хор от "нови" европейци, които предупреждаваха за най-лошото.
Има много причини ЕС да преразгледа отношенията си с Русия в различни области, голяма част от които датират отпреди настоящия конфликт за Южна Осетия. Взаимният - да, взаимният - интерес от надеждни продажби и доставки на енергия е една област. Отношенията на Москва с руснаците, живеещи в страни ЕС, са друга област, а постоянната демаркация на постсъветските граници, която изисква разрешаване на т.нар. "замразени конфликти", като Южна Осетия, са трета.
Това че разговорите по всички тези проблеми са обременени от конкретния опит на "новите европейци", е голяма част от обяснението защо не се стига до никакви решения. Уви, заради тези неуспехи водата не преминава под моста, а по-скоро се сблъсква с преградата на прибързаното разширяване.
