Утро е, поредния слънчев, пролетен ден; нов ден, ново начало.
Седя пред компютъра, а слънчевите лъчи весело блещукат в косите ми и дават своето отражение в монитора. Колко е прекрасно! Но аз седя и щракам, как не ми се става, как не ми се продължава, какво да правя. Поглеждам през прозореца и тогава виждам красивите вековни букови дървета, гордо стоящи под моята тераса как са раззеленили и последните си клонки, как приветливо показват събуждането на живота. Това ме вдъхновява, сякаш оживявам.
Седя и продължавам замислено да щракам как да покажа и изряза чувствата напиращи с всичка сила в мен. Седя и щракам и без да искам попадам на темата ЕKOмания. Подхващам да пиша...
... но заглавието стои; стои празно, замислено, очакващо нещо друго да сътворя след него. Но какво ли ...? Нима е толкова трудно, мисля си как така, та нали до сега исках толкова много да кажа и толкова много да напиша. Сещам се за думите на госпожата ми, която ще ми каже насърчително: "Хайде ти можеш! Сътвори и дай най-доброто от себе си, търси вдъхновението." Да, сега имам и желанието, и надеждата, че ще се получи, Природата е моята вдъхновителка и все пак как да продължа. Не зная ... толкова е трудно да подберa правилните думи и излея всичките си чувства на листа хартия.
Седя и се чудя за кое е по-подходящо да пиша - за генно модифицираните организми, за глобалното затопляне или не, може би за замърсяването на земята и водите. Но ... сякаш вече ми е някак пусто в душата, не искам да пиша за това, защото сама няма да мога да събера света и да го накарам да мисли като цяло, но пък е достатъчно да му покажа как да оцени, това което има, това което вижда, това което е реално и действително, това което е около него - Земята, която ни заобикаля, Природата, която непрекъснато ни се усмихва. Та нима не е вярно, когато ни е скучно, тъпо, сякаш не ни се живее, тогава можем да погледнем около нас и възхитени от игриво клокочещите потоци, от раззеленената природа, от поредните слънчеви лъчи да се усмихнем. На това можем да се научим, да виждаме и да оценяваме това което имаме.
Та то е толкова прекрасно нали ..?
Хайде погледни и ти, обърни се наляво, на дясно и сам се замисли къде живееш, как се чувстваш, не те ли кара света около теб да се усмихнеш.
Колко е уникално да засадиш поредното дръвче, да изхвърлиш поредния боклук, било то твой или на някой друг. Но още по- уникално е да видиш света около теб и да го обикнеш с всички сили, за да го браниш, за да не допускаш същите грешки отново и отново. Ах, колко е прекрасно...
Седя и пиша, пиша и мисля и развълнувана отпращам едно голямо благодаря. БЛАГОДАРЯ за това, че те има Майко Земя, за това, че има твоите прекрасни места, с който да почина, да се заредя с енергия, на който да направя снимка и запаметя, и когато някой ден отново я погледна да се удивя .. БЛАГОДАРЯ, че осмисляш съществуването ми или просто едно ГОЛЯМО БЛАГОДАРЯ за всичко това, което си - родител, учител, приятел.
Седя и пиша, пиша и мисля - замислена, въодушевена, благодарна, изпълнена с много надежда, отправяща един дълбок поклон към Теб!
