Изходната точка за изследване на Перуанските Анди е град Кузко. Най-удобният начин да се стигне до него е със самолет от Лима. Еднопосочният билет е между 59$ и 79$. Има възможност да се пътува и с автобус, но тава отнема близо две денонощия. При пътуването с автобус, може да се направи престой в Назка, където срещу 40$ се прелита над прочутите "Линии на Назка" - фигури с големина няколко квадратни километра, чиито очертания се виждат само от въздуха. На земята те изглеждат просто безразборно струпани огромни скали.
Условията за живот в Кузко са ужасни. Градът се намира на 3.500 метра над морското равнище и въздухът е разреден. През август дневната температура е +20С, нощната е минус 2С. Още от летището в Лима започнах да спазвам дадените ми от местните предписания: пия отвара от кока заедно с местно производство хапчета и не ям нищо. В случай, че тази тройна комбинация не помогне се пие много силното хапче "Корамина" и се тичка до близкия здравен пункт за порция кислород. По време на полета гледките към върховете на Андите са невероятни.
Кузко е един изключително красив град и едно от най-посещаваните от туристи места в света. Колкото и да са туристите, проблеми с пренощуването няма. Подобно на Банско, в Кузко всяка къща е хотелче, та дори и архитектурата е сходна. Спи се от3$ в туристическа спалня до 20$ в самостоятелна стая със закуска в хубаво хотелче. Има и няколко изключения за богатите пътешественици. Любимо място на всички в града е централният площад заобиколен от катедрали в стар испански колониален стил. По средата на площада се намира голям фонтан около който се събират пътешествениците и където се получава разнообразна информация един от друг и се осъществяват прекрасни запознанства. Другото любимо място е пазарът. На него срещу 7$-10$ се купуват най-меките пуловери на света ръчно плетени от ламска вълна. Индианските пончо, шапки, украшения, шалове, килими и др. също не са за подминаване, като всичко буквално е без пари.
С надморската височина шега няма. Не си бях представял, че ще залитам като пияница по улицата със световъртеж и като стара бабичка ще спирам да си почивам подпирайки се на нещо. Успокояваше ме фактът, че с всеки новодошъл в Кузко турист е така. На следващият ден тръгнах за Мачу Пикчу - древният и мистериозен град на Инките, открит случайно през 1911 г. от изследователя Бигам. И до днес не е сигурно кой точно е живял в този град, защо е бил напуснат от жителите си, защо в гробищата 80% от погребаните са жени и защо никой нищо не е знаел за този град и в никакви анали не е упоменат.
До Мачу Пикчу има безброй начини да се стигне: пеша, на кон, с хеликоптер, влак. Най-популярния начин е с влак. Турът струва 60$ и включва трансфер от хотела до гарата, билет за влака в двете посоки, входен билет и екскурзовод. Другият популярен начин е пеша. Това е тъй нареченият Inka trail. Прехода трае четири дни и се спи на палатка в планината. Всяка сутрин от централния площад на Кузко тръгва групата, като се плаща на водача някаква символична сума. Пaлaтково оборудване може да се купи или да се наеме, както чисто ново, така и втора ръка. Могат да се наемат и шерпи, които да мъкнат багажа. Аз предпочетоx по-лекия вариант, да отида с влак.
Разтоянието от Кузко до Мачу Пикчу е 110 км, но влакът го изминава за 4 часа, защото се движи на зиг-заг в планината. Във влака са само туристи, така че пътуването е забавно. На малките гарички местните се опитват да пробутат разни сготвени от тях манджи. Всички си купуваха и аз да не остана по-назад, рискувах и ядох - беше вкусно и не ми се отрази на стомаха впоследствие.
Мачу Пикчу е наистина впечатляващо творение. Доста по-голям от очакванията ми - с къщи, храмове (на Слънцето, на Кондора, на Трите прозореца), площади, открит водопровод, тераси за посев на селскостопански култури. Като се добави и мистерията относно строителството в такова планинско място, както и загадъчното изчезваване на жителите му, Мачу Пикчу ненапразно е едно от чудесата на света.
Третият ден в Кузко прекарах просто шляейки се по улиците. Няколко пъти ми предложиха наркотици и отказът ми учуди пласьорите (явно досега никой турист не им е отказвал). Запознах се с доста събратя по туризъм, като вече не ми правеxa впечатление пътешественици като една белгийка, която сама обикаля из Южна Америка на колело или пък холандката Мартина, която прави сама десетмесечно околосветско пътешествие. Вечер в Кузко също не се скучае - всевъзможни видове дискотеки, барове, ирландски пъбове са навсякъде около централния площад.
След Кузко се отправих към езерото Титикака - най-високото езеро в света на 4.000 метра над морското равнище. Пътуването от Кузко до град Пуно на езерото става най-добре с влак. Билет туристическа класа е 19$, като си мислиш, че за тази баснословна за перуанските стандарти цена ще пътуваш комфортно. Всъщност е един каубойски влак от преди два века в който буквално бяхме наблъскани на малки пейчици, разположени като в български пътнически влак. Предстоеше да изминем разстоянието от 400 км за 11 часа, като част от трасето преминаваше през височина близо 5.000 метра. Влакът не клатеше, той просто ни подмяташе от една страна на друга, добре, че всички пътници бяха чужденци-туристи, та стана приказка. За миг се опитах да си представя каква ли е обстановката в другата класа, която струва 7$ и в нея пътуват перуанците? Въпреки всичко пътуването беше забавно.
Пуно е малко градче, което преживява единствено от туризъм. Гледката към езерото е просто спираща дъха - незабравимо. Денят след пристигането опознавах градчето - население 50.000 души. Записах се за следващия ден на тур до островите в езерото Титикака. Трансфер от хотела до пристанището, целодневно плаване с катамаран из островите. Екскурзовода струва 7$ . Поради факта, че в Перу никой не говори друг език освен испански, дори хората от туристическия бизнес, по неволя трябваше да понауча това-онова. Изненадах се, когато собственикът на хотелчето ме попита къде съм учил испански, че така добре го говоря.
Турът беше страхотен. В 7.30ч. ме взеха от хотела и отплавахме в 8.00ч. Групата беше около 20 човека - все младежи от цял свят - веднага спретнахме купона на катамарана. Екскурзоводът ни раздаде да дъвчим листа от кока, за да сме можели лесно да се изкатерим до върха на един от островите (на Титикака въздухът е още по разреден от Кузко). Първата спирка беше след около 40 минути плаване - архипелагът Урос. Няколко островчета, всяко с размер десет на десет МЕТРА и при това са обитаеми. На всяко островче има по десетина сламени колибки в които живеят хора без ток и течаща вода. Изхранват се със земеделие като стигат до брега със сламени канута. Потресаващо - каменната ера на живо. Дори не говорят испански, а само древния език на инките Кеча. След Урос, продължихме до остров Текиле. Текиле е на 35 км от брега на Пуно е се плава около три часа. Островът е дълъг 7 км и e много висок. На върха му е разположено малко градче. От каменната ера на Урос, там се чувстваш като в средновековието. Местните веднага се хвърлят да просят, на пък предлагат страхотна риба, уловена в езерото, приготвена по най-различни начини. От височината на острова, панорамата на езерото е грандиозна. Вижда се дори брега на Боливия.
Върнаха ме в хотела към 20.00 ч. Като се погледнах в огледалото не можах да се позная - червенокож индианец. Макар температурите да са ниски - високопланинското слънце на прощава.
На следващият ден пътешествието ми приключваше. Пуно няма летище - най-близкото е на 50км до град Хулиака. В Пуно може да се поръча Аirport service. В някоя туристическа агенция заявяваш в кой хотел си и в колко часа искаш да те вземат за летището с микробус. Удоволствието струва 2$.
От Хулиака се лети с до Лима с междинно кацане във втория по големина град в Перу - Арекипа. От Лима с още няколко прекачвания за София. От момента в който ме взе микробуса в Пуно до момента в който кацнах в София изминаха 48 часа, в които се случиха също интересни неща, но те са за друга рубрика.
Последвайте ни
криза, която тихо расте" />
