Малко преди
залез отивам на един хълм и със сълзи на очи наблюдавам как един свят си отива,
за да дойде друг и да заеме мястото му, а на нас ни остава единствено да се
приспособим към него. Смазваща и крайно жестока бе реалността за мен в този
миг, а надежда така и не намирам нито в света около мен, нито някъде дълбоко
спотаена в душта ми. Усещането за безисходица надделя и се разля, и като
гангрена погуби всичко различно от чувството за безнадеждност.
Вече нямам
сили да наблюдавам, съприживявам и изживявам този ужас. С натежали крака,
отпаднала и с гърди напоени с дим и пепел
се прибирам в моята стая. Там е вече по-хладно, защитено и забравям за
миг. Но не за дълго. От прозореца си виждам малка част от нощното небе. Но там
няма звезди, нама я луната, има само облачно червен прах. Не искам да гледам
повече за днес. Не мога да понесе тази болка. Просто не мога...
Затварям очи
и тихичко шепна в мрака молитва, отправена през спиращата дъха червена
пелерина. И така унесена в негласен монолог притихна всичко в мен, около мен и
заспивам. Миг, два, три и ме пробуди силен трясък. В първия момент ме обзе
страх, ужас, мислите ми се лутат, блъскат се една в друга и не знам ... След
това всичко притихна за момент и няколко минути по-късно долавям един забравен
звук. Като крачета на малки бели
гълъбчета по перваза на прозореца ми,
тихичко потропват дъждовни капки.
„Монологът ми
всъщност не е бил монолог", казвам си с лек страх, тъй като все още не знам
дали не сънувам. Ще отида навън. Искам да видя с очите си, искам да усетя с
кожата си, искам да се насладя с всички свои сетива. Дъждовните капки мъчително
си пробиват път в набраздената от суша почва, а червеният облак от пепел бавно
чезне пред очите ми. Само за една нощ всичко се промени, придоби смисъл. "
Сега това е
само спомен от моето детство, но той никога няма да бъде забравен, не само от
мен. Днес, когато се разхождам в изпепелените местностите през онова горещо
лято, ми се иска никога да не се бе случвало. За вековната гора напомнят само
изсъхнали дънери и клони, които наподобяват на скелети, моделирани от лешояди.
А цялата местност е обрасла с храсти и тръни, напомнящи и носещи усещането за
масов гроб, изоставен, забравен и отблъскващ случайно преминаващите. Никой не
иска да минава по тези земи, не се застоява.
Аз също съм
от тези хора. Страдам за дните, отлетели в миналото и нямащи намерение да се
върнат. Човешките глупост и престъпно безхаберие са причините за това им
решение. Няма вече гора, шумолящи потоци, а растителното и животинско
разнообразие са само спомен. Това, което помня аз, моето поколоение и тези
преди нас, ще остане само в съзнанието ни, дълбоко скрито и с носталгия ще си
спомняме за него. А за идните поколения, остават само историите, които ние ще
им разказваме с умиление, а те ще отвръщат поглед от настоящата картина,
отнасяйки се с известна доза недоверие към разказаното им.
Чрез
пламъците, поглъщащи всичко по пътя си, се опитах да пресъздам усещането и
разбирането си за водата като основна градивна частица от кръговрата на
живота. Тя създава, дава и отнема живот.
Всичко в нашия свят е свързано с нея и всичко свършва с нейното отсъствие. Иска
ми се да вярвам, че няма да останат само спомени, а ще има и бъдеще, което ще
претвори и доусъвършенства приказните пейзажи, базирани на разказите от предшестващите
ни поколения.
Уважението
гради уважение, а направените добри дела, се „наказват" с усещането за
стореното. Нека пламъците на невежеството и безхаберието да отстъпят място на
потоците, идващи от миналото, преминаващи през настоящето и вливащи се
неопетнени в бъдещето.
