Д оста се спори напоследък дали БСП е преяла с власт и колко още може да погълне (въпреки че почти нищо не остана), преди да й стане лошо и да оцапа всичко наоколо (за пореден път). Един познавач отвътре на левицата писа наскоро, че БСП никога не си признава, че е преяла с власт, защото при нея насита с това лакомство няма.
Фактът на преяждането, в т.ч. с власт, както и последиците от него, обаче, не зависят от това, дали лакомникът го осъзнава и си признава. Тези последици така или иначе настъпват и са доста неприятни, за съжаление не само за преялия.
Преяждането е доста по-опасно от другите преяждания, защото не само засяга милиони хора, но и води до тежко разстройство на основните жизнени функции на демократичната държава. То нарушава фундаменталния принцип, че властта не трябва да се съсредоточава в едни и същи ръце.
Разделението на властите е нужно не само между отделните клонове на властта, защото ако една и съща сила контролира всички тези клонове, как ще действа изискването за "проверка, контрол и баланс"?
Много добре знаем какво се случва, когато оставим на властимащите да контролират сами себе си.
Левицата, както и останалите (не само български) политически партии определено се харесва и не обича да се вглежда в недостатъците си. При нея обаче този синдром е достигнал степента на дълбоко, генетично вкоренено чувство за непогрешимост. Затова й е особено трудно да се контролира и да критикува самата себе си, особено когато е на власт, че и дори когато падне от власт.
Нека напомня, че след като предизвика катастрофата през 1996-1997 г. (днес очевидно забравена или опростена от мнозинството български избиратели), БСП така и не намери за нужно да направи политическа оценка на своето управление, въпреки че бившият и обвинен за всичко премиер и партиен лидер Жан Виденов настояваше за това.
Вероятно, защото споделящите отговорността за провала и тогава, и сега управляват БСП и страната.
Със същото, все по-ясно демонстрирано чувство за непогрешимост БСП върти кормилото на властта и днес. Това обаче въобще не означава, че управлява страната, в смисъл, че я насочва нанякъде, доколкото това може да прави правителството на една малка страна.
Не правя буквална аналогия между 1996 и 2006 г. - условията наистина са качествено различни. Но последиците могат да се окажат сходни, затова не бива да пренебрегваме усещането, че преживяваме едно странно (и страшничко) dejа vu.
Владеейки почjи изцяло управлението на държавната машина, БСП не гледа пътя - нито до първия остър завой, нито в далечината. Повтаря някакви безсмислени заклинания, че нищо лошо няма да ни се случи или какво ще прави до края на мандата (или до 2013 г.), но от това нищо не произтича, поне не и стратегия в истинския смисъл на думата.
Вниманието на БСП, или поне на тези, които официално я ръководят (а с нея и цялата държава) е насочено навсякъде другаде, само не и напред по пътя.
В момента левицата:
- гледа назад и криволичи ненужно, за да замита следите си;
- любува се на отражението си в огледалото на сенника, въпреки, че това е позволено не на шофьора, а на дамата, която седи до него;
- в движение се опитва да човърка в двигателя на държавната машина;
- на всичкото отгоре непрекъснато и с пълни сили натиска клаксона, подобно на пусналия се шус начинаещ скиор, който крещи "Пази се!".
Това, към което приближаваме замижали, обаче, няма да се дръпне и да ни направи път, за да минем, откъдето си искаме. Челният удар с икономическата, социалната, психологическата и моралната реалност, наречена "Европейски съюз" наближава бързо и неумолимо.
В същото време ние не си даваме достатъчно точна сметка за състоянието на държавната ни машина и на пътниците (обществото), а управляващите, най-вече в лицето на БСП, продължават да ни залъгват. Което е най-лошото, изглежда успешно лъжат самите себе си.
Доказателствата вече постъпват всекидневно и стават банални.
Премиерът Станишев ни уверява, че управлението има ясни стратегически приоритети, формулирани в Националната стратегическа референтна рамка.
Европейската комисия ни върна този документ с убийственото заключение, че в него липсват ... приоритети.
Отново министър-председателят се кълне, че поскъпване на живота няма, не може да има, но дори и да има, държавата ще го пресече. Вярно, напоследък вече се употребява изразът "драстично поскъпване", но никой не казва, кое точно поскъпване е драстично.
Драстично или не, междувременно поскъпването си тече, а всекидневно ни поднасят поредните "добри новини" в това отношение.
Пак премиерът, както и финансовият министър, многократно признават, че страната ни не е подготвена да разработва и предлага качествени проекти, за да кандидатства успешно за средства от прословутите еврофондове.
Политиците дружно обвиняват за това "бюрокрацията" и насъскват обществото срещу държавната администрация. Но не си признават, че именно те носят основната отговорност за нейното състояние, нито, че много често те я насилват да върши глупости и безобразия.
БСП е начело на изпълнителната власт вече 15 месеца, смени сума ти висши държавни служители. Вече е време да запитаме - какво се промени, или по-точно - подобри ли се нещо?
Какlо направи политическото ръководство на държавата, за да се подобри капацитета на администрацията и на бенефициентите да подготвят и реализират проекти?
Липсва цялостен сравнителен анализ на ситуацията у нас на фона на вече случилото се в присъединилите през 2004 г. посткомунистически страни. Впрочем, по онова време почти всички те бяха управлявани от леви партии, така че има доста сходни моменти. Казват ни, че тези страни не са преживели сериозни трудности.
Първо, това не е вярно, а доколкото при някои е вярно, изглежда трябва да се вметне думичката "още". Една развита и уредена страна като Австрия изживя тежък спазъм при малкия и среден бизнес, какво да говорим за България, където често спряганият "жест към бизнеса" се изрази с намаляването на корпоративния данък.
Да управляваш държавната машина не означава само (нито главно) да седиш на топло, да те вози шофьор, да не газиш в калта и да не мръзнеш по спирките. Това е отговорност да говориш истината (колкото и понякога да е неприятна за "народа") и да предприемаш необходимите (макар и често непопулярни) мерки.
Може ли някой да даде пример за непопулярна, но стратегически необходима и съзнателно предприета от настоящото управление мярка? Трудно.
За сметка на това наблюдаваме изобилие от популярни (направо казано популистки) решения. Разигралото се преди дни театро с "успешното" вето на президента е пресна илюстрация.
Вълците са сити, но остава да видим какво ще стане с агнето, след като в бюджета зейна дупка от 600 млн., а - което е най-важното - самите хора с увреждания категорично не приемат да бъдат уравнявани, без да се отчитат специфичните им проблеми.
Тоталното съсредоточаване на властта в една партия като БСП на практика означава, че 20-30 души (и главно хората зад тях, които им дърпат конците) взимат и ще взимат решения, които за десетилетия напред ще определят съдбата на българите, или поне на тези, които останат в страната.
Самата партия очевидно не може или не иска да ги контролира, нито е в състояние да излъчва безспорно компетентни управляващи. Не е трудно да бъдат предвидени резултатите.
В Европа това е установено отдавно. Ние изглежда искаме да преоткриваме аксиоматични истини на политическата демокрация. При това, след като сме го правили неколкократно и на скъпа цена през последните 17 години. Пак се оказваме в положението на човек, който, след като си е купил билет за Тирана, ще се сърди, че не е пристигнал в Рим.
