Всички знаем, че с отдалечаването от детството, то все повече заприличва на приказка – мили спомени за вълнуващите, интересни и често напълно безгрижни дни. Мен, когато ме налегнат тези спомени, неизбежно се сещам за „махалата”. Така наричахме нашата улица, последната улица на неголям провинциален град. Всъщност, ние често използвахме тази дума и за тайфата от момчета, които живеехме там. През дългите летни дни ние имахме много и разнообразни занимания, но най-често можеше да се чуе разговор от сорта: „Къде е махалата?”, „На реката е. Хайде.”.
Тук, става дума за река Тунджа, която минаваше само на 200 метра от нашата улица. Там зад дигата, направена след поредното наводнение, се намираше нашето царство. Реката течеше бавно и спокойно, сякаш уморена от дългия път, който беше минала. Най-често беше чиста и прозрачна, но при дъждове и бурно време ставаше мътна и заплашително бучеше при завоите. Въпреки забраните на нашите родители, ние хлапетата от махалата, обожавахме да ходим там. Разхождахме се, ловяхме риба, къпехме се. Често надвечер палехме огън край нея и си разказвахме бивалици и небивалици.
Идилията продължи няколко години, докато един ден, след обичайно къпане, излязохме от водата целите покрити с мазни, черни петна. Бяхме изумени, никога дотогава не се беше случвало подобно нещо. Започнахме да се търкаме с пясък и трева, за да изтрием чернилката, но тя упорито само се размазваше по нас. Постепенно започна да ни обхваща паника от последствията, които очаквахме да се случат като се приберем вкъщи.
Естествено най-много бъзици отнесе Паржо, умалителен от пържола, прякор на пълничкия ми съсед. Той жално, почти разплакан, обясняваше как майка му ще му нашари задника, защото щяла да помисли, че е ходил на асфалтовата база, нещо абсолютно забранено за нас, след скорошната фатална злополука с един работник. Всички го успокоявахме, че синините няма да личат, тъй като задникът му вече е много черен, а и освен това баща му е втора смяна и няма да има десерт на боя.
Нея вечер беше наистина много тревожна и необичайна за махалата. Чувах разплаканите си приятели, виковете на техните родители, настояванията да се търка по-упорито, оплакванията, че някой се е прежулил. И мен не ме отмина тази съдба.
Когато след два дни наказанието на всички ни свърши, решихме да проверим защо се е получило това нещо с черните петна. Тръгнахме нагоре по реката и след около километър видяхме, че във водата плуват краставици и домати. Естествено, с обичайното си детско остроумие, започнахме да се майтапим с талисмана на тайфата – Паржо. Казвахме му, че ако има кебапчета и кюфтета ще стане мешана скара с гарнитура, заради която той би рискувал да влезе във водата, въпреки боя, който пак ще отнесе. Малко след това видяхме откъде се сервира гарнитурата – огромна тръба, водеща към предприятието за консерви. Продължихме нататък и пред едни внушителни сгради, от които излизаха необичайно големи тръби, видяхме откъде са тръгнали нашите скорошни злополуки. Оттам, от един малък циментов канал, течеше черносиня течност, която като приближихме ни замириса на ауспух на автобус.
Съвсем импулсивно, помислихме да запушим тръбата, но се отказахме защото нямахме инструменти. После отидохме до портала на предприятието и се скарахме с портиера. Нарекохме го мръсник и дявол, че е виновен за замърсената река, че трябва веднага да нареди да спрат работа. Детска ни работа, но тогава за нас портиера беше важна личност, даже и фуражка носеше и имаше власт да те пусне или не зад големите врати. Портиерът се ядоса, разкрещя се да се махаме, но след като ние отказахме, започна да се обажда по телефона, както той каза, на милицията. При тази сериозна заплаха ние благоразумно офейкахме.
И тук, едната от приказките от моето детство завърши. Спряхме да ходим на реката. Само си говорихме колко хубаво и забавно е било, колко бързо сме плували, колко много риба сме хващали и .... даже започнахме да послъгваме. Постепенно тайфата се разпадна. Беше изчезнал духът, който ни обединяваше – чистата и хубава река.
