О съзнаването от американците, че войната в Ирак е загубена, може би ще бъде най-забележителният факт в международната политика през 2006 година.
Обективно погледнато, епохата на едностранния американски подход е минало. Само бъдещето ще позволи да кажем дали външната политика на САЩ ще се съобрази с тази нова конюнктура, пише във френския в. "Фигаро" бившият външен министър на Германия Йошка Фишер.
За нещастие това заключение означава също така, че е
пропилян уникален шанс
Само американците - с тяхната сила и чувство за мисия, бяха способни да изградят един нов световен ред в началото на XXI век.
За целта обаче САЩ трябваше да подчинят мощта си на установяването на този нов световен ред, така както бяха направили след края на Втората световна война през 1945 г. Вместо това те се поддадоха на изкушението на едностранния подход.
Величието на една страна винаги е функция от способността й да определя облика на света. Щом една свръхсила забрави този факт и загуби способността си да действа в тази посока, това
поставя началото на нейния упадък
Можем да се изкушим от мисълта, че с внезапното си сгромолясване преди петнайсет години, противникът на Америка през периода на Студената война - Съветският съюз, й остави троянски кон - отровният подарък на едностранния подход.
Без фундаментален завой в политическото съзнание на САЩ, характерната за едностранния подход амнезия на външната им политика ще има важни последици и ще остави огромна празнина в световната политическа система.
Нито една друга страна - била тя Китай, Европа, Индия или Русия, не разполага нито със силата, нито с чувството за мисия, за да заеме мястото на САЩ. Само Америка имаше (и потенциално все още има) капацитета да обедини във външната си политика реализма и идеализма, собствените си интереси и етиката.
САЩ са единствената държава, поставила си за мисия
интегрирането на свободата и демокрацията
в рамките на външната си политика.
Разбира се, това не винаги и не навсякъде е било така, особено в Латинска Америка.
Но в случаите, когато тази политика е била прилагана с успех, волята и решимостта на Америка да се стреми към международно сътрудничество са създали световен ред, чиито институции все още спояват единството.
ООН, НАТО, МВФ и Световната банка, международното публично право и Международният наказателен съд, дори свободната и обединена Европа на днешния ден, са най-висши достижения именно на американската външна политика.
Те са ориентирите за моментите от историята, през които САЩ са използвали властта си, за да изградят един световен ред и едновременно да преследват собствените си интереси по възможно най-ефективния и най-траен начин.
Изоставянето на тази линия не води началото си от терористичните удари на 11 септември 2001 г. Още през последните години на Студената война САЩ започнаха да възприемат международните институции и договори като препятствия или спирачки за техните интереси.
Американският външнополитически елит постепенно започна да вижда в страната си един Гъливер, окован и подиграван от политическите джуджета с тяхната свита от международни права, договори и многостранни институции.
Макар и създаден от самите Съединени щати, сегашният световен ред първо се обезцени в техните очи, след това отслабна, за да предприемат накрая те
фронтална атака срещу него
По тези причини и въпреки всички критики от страна на американските политически среди, провеждащите се в момента в САЩ дебати за последиците от поражението в Ирак не се достатъчни, защото не поставят под съмнение едностранното използване на американската сила.
Това важи дори за демократите или за доклада "Бейкър-Хамилтън".
Необходимо е един съзнателно и решително връщане на американската външна политика към многостранния подход.
Да си кажа право, този завой е необходим за подобряване на ситуацията, която, в случая с Ирак, означава преди всичко поражение за ориентирането на САЩ към едностранния подход.
Близкият изток, Северна Корея, Дарфур, Централна и Източна Африка или Кавказ - САЩ не могат да действат сами в никой от тези региони.
Въпреки това обаче перспективите за бъдещето стават още по-мрачни без Америка и нейната сила. Това би означавало
повече опасности и по-голям хаос
Ситуацията е същата и що се отнася до растежа на световната икономика, енергетиката, управлението на природните ресурси, климатичните промени, природната среда, разпространението на ядрените оръжия, контрола върху оръжията и тероризма.
Нито един от тези проблеми не може да бъде решен или дори поставен под похлупак с едностранни действия. И едновременно с това нито един проект за решение не може да бъде доведен до край без Америка и нейната решителна хегемония.
Това заключение важи и за бъдещето на международното публично право, ООН и създадения неотдавна Международен наказателен съд. Ако тези закони и институции не претърпят по-нататъшно развитие, глобализацията също ще поеме по по-хаотичен път.
Мадлин Олбрайт някога
определи САЩ като необходима държава
Тя беше права тогава и още повече е днес. Една-единствена сила има ресурсите, за да направи така, че Америка да загуби уникалната си позиция: самата Америка.
Въпросът днес е да разберем дали провеждащите се в момента дебати бележат началото на упадъка на Америка или, да се надяваме, началото на завръщането на многостранния подход.
Дали Америка ще бъде обладана отново от духа от 1945 г. или въпреки несполуките си ще упорства в следването на ролята си на самотен ездач?
Нито една друга страна няма да може да замени САЩ в близко бъдеще. Алтернативата на отсъствието на американското лидерство е една празнина и засилващ се хаос.
До едно или до две десетилетия Китай може би ще определя правилата на играта, ако САЩ продължат да пренебрегват многостранните си отговорности.
По тази причина връщането на Америка към многостранния подход е от жизненоважен интерес не само за нейните приятели. Предвид заплахата, която представлява едностранния подход за сегашния световен ред, враговете на САЩ също трябва да го искат.
