Автор е на романа "Молой" (1951) и на сборниците "Разкази и текстове за нищо" (1967) и "Обезселителят и други разкази". Получава Нобеловата награда за литература през 1969 г.
България ще се присъедини към световното честване с 19 филма по пиеси на Самюъл Бекет, които със съдействието на ирландското посолство ще бъдат показани
в столичното кино "Център" от 27 април до 12 май.
През 2000 г. ирландските компании "Tyrone Productions" и "Parallel Films" заснемат екранизации на 19 пиеси на Бекет. Поредицата е излъчена по британската телевизия Channel 4.
Като режисьори се изявяват Атом Егоян, Нийл Джордан, Антъни Мингела, Карел Райс, Ричард Еър, Дейвид Мамет, също така и Чарлс Стъридж и Майкъл Линдзи-Хог (известни със сериала "Завръщане в Брайдсхед").
Сред актьорите в поредицата са Джеръми Айрънс, Кристин Скот-Томас, Джулиан Мур, Тимъти Спол, Дейвид Тюлис, Алън Рикман, сър Джон Гилгуд, Джон Хърт.
По същото време (27 април-12 май)
в Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий"
ще бъде подредена изложба за най-важните моменти от живота на Бекет. Експозицията пристига от училището "Портора" в Енискилен, Северна Ирландия, където освен Бекет е учил и Оскар Уайлд.
На 27 април в Народната библиотека (NationalLibrary.bg) лекция ще изнесе д-р Ронън Макдоналд, председател на международната фондация "Бекет" (BeckettFoundation.org.uk).
В четвъртък, 13 април, рождената дата на драматурга,
Театрална работилница "Сфумато" (Sfumato.info)
вече представи спектакъла "Не аз", постановка на Иван Добчев с Жорета Николова, Вяра Табакова и Снежина Петрова. Следващото представление е на 10 май.
До 1988 г., когато благодарение на настойчивостта на режисьора Леон Даниел, създателя на Празниците на изкуствата "Аполония" проф. Димо Димов и тогавашния шеф на Театъра на армията (TBA.art.bg) полк. Стефан Тамахкяров в Созопол беше показано само първото действие на "В очакване на Годо".
По-късно театрите откриха Бекет и негови текстове бяха поставяни много пъти през 90-те години. Издадени са няколко сборника с пиеси и разкази, както и романът "Молой".
Ето как актьорът Атанас Атанасов (AtAtanassov.com), днес професор в НАТФИЗ, си спомня
незабравимото приключение "В очакване на Годо"
в текст, публикуван във в. "Култура" през 2002 г.:
"Когато "В очакване на Годо"се появи, театралната критика млъкна. И естетите, и снобите не знаеха какво да кажат. На пресконференцията като че ли въпроса за 35-годишното закъснение на българската премиера на тази пиеса изчерпа всичко.
Тогава Леон Даниел отговори:"Дългото отсъствие на "Годо" означава,че театърът е минал към някои негови наследници, без да се познава с прародителя им. Но това не е единствената неестественост в нашето развитие."
Театроведите не разбраха собствената си неестественост. Само след няколко години те говореха възторжено за спектакли, които се опитваха да наложат в България демодето на театрална Европа. Поредната грешка на растежа.
Пътят, който извървяхме с Леон Даниел в търсене на Годо, беше щастлив. Почти година се движехме по ръба на собствената си непохватност и колкото повече се обърквахме, толкова по-близки се чувствахме. Като по време на природно бедствие.
Занимавахме се с пиеса, която също като че ли беше лишена от атрактивност - липса на сюжет, кулминация, развръзка... Без начало, без край, без драматични ситуации и напрежение. Дори Годо не идваше.
На една от първите репетиции Леон Даниел каза, че не знае как се прави такъв театър. Почти като героите на Бекет ние играехме нещо, очаквайки не резултата му, а удоволствието от това, че същестуваваме извън "времето", което беше горещо и "пространството", което беше познато. Светът съществуваше единствено тук, и то по-възможно най-баналния си начин.
Режисьорът не беше доволен. Разрушаваше стройната си театрална граматика и съставяше нова азбука. Наричаше я "овеществяване".
Това "овеществяване" на текста и ситуацията ми беше съвършено неясно. Спомням си, че отидох на репетиция, преди която колегите бяха споделили, че са открили нещо. Някаква посока.
Седях в ъгъла, наблюдавах ги тримата - Леон, Иво и Йоско - и изпитах необходимост да се включа в играта им. Приличаха на деца, които използват думите, за да съществуват в измислена от тях игра с правила, които са си само техни.
Без да я разбирам напълно, тази игра ми беше любопитна
Едновременно ме забавляваше и подтискаше. Безумието да правиш нещо, за да продължиш нанякъде. Наивността да вярваш в своето безумие.
Не бих казал, че разбирах всичко, което се случваше, но ме се стори, че "абсурдът" не е някакъв особен начин на актьорско присъствие, не е и начин на особено актьорско присъствие, а необикновен факт, на който героят гледа по възможно най-обикновения начин.
Почти буквален. Веществен. Мисълта за Смъртта, която знаем, че ще сполети всеки от нас и упоритостта, с която отказваме да приемем този факт за себе си, ни прави живи.
Да бъдеш жив обаче означава да правиш нещо. Животът като правене. Очакването и отричането на факта смърт чрез "правене". Движение, изключително смешно в своето безмислие. Шанс. Възможност да осмислим с обремененото си съзнание временноста ни във Вселената. Онова, което ни отличава от костенурката.
На тази първа репетиция, в която действително нещо се случваше, аз се привързах към моя Поцо. Долових някакви конкретности в думите му, които дотогава произнасях като сентенции.
"Майките ни раждат, клекнали над отворения гроб. Само миг и светлината угасва" - тази реплика вече, освен съдържание, придоби и смисъл. Превърна се в опора, от която се оттласкваше изконната непримиримост на човека към природните закони. По единствено възможният начин - чрез невъзможната, абсурдна игра да победиш непобедимото.
Леон ни каза , че не знае какво е Годо. Може да е Смърт, може да бъде и Господ. Уверен съм, че всеки един от нас го е приел по свой начин.
Искаше да изиграем само първата част на пиесата, да я покажем на "Аполония", да направим проверка и после да решим какво ще правим. Вариантите бяха два - да продължим до края или да започнем всичко отново. Трети вариант не съществуваше.
В средата на август заминахме за Созопол. "Аполония" ни прие с цялата си любов и надежда, а ние знаехме, че ако нещо стане, то ще се случи именно тук. И както само лудите умеят, ние забравихме слънцето, пясъка и морето, вторачихме се един в друг и направихме това, което искахме.
В Театъра на Армията експериментът продължи. Сега капанът беше заложен пред неизкушените зрители. Обикновено играехме тази първа част на "Годо" след основното представление - от 22 ч.
Залата се пълнеше, но след 15 минути по един, по двама и по повече зрителите напускаха. До края на този един час оставаха половината.
И така почти месец. Настъпи период на все по-рядко отваряне на вратите по време на действието, на все по-бурни реакции, смях и ръкопляскания. Когато започнаха да ни аплодират "на крака", Леон каза: "Времето дойде".
Започнахме да репетираме втората част. И тази премиера се състоя. Представлението се игра осем сезона. Залата се пълнеше с млади хора и имаше вечери, когато от публиката подаваха следващите ни реплики. Това е представлението с най-дълъг живот в кариерата ми..."
