Д окато повечето родители се радват на първите усмивки и смях на своите бебета, един американски психолог решил да подходи към въпроса изцяло научно. През 30-те години на миналия век професор Кларънс Люба решил да провери дали реакцията на смях при гъделичкане е вродена, или е нещо, на което децата се учат впоследствие. За целта той превърнал собственото си семейство в лаборатория, спретнал си странна маска и наложил спартански правила вкъщи.
В началото на 1933 г. Люба се сдобил с новороден син и изключително търпелива съпруга. Неговата цел била да установи дали едно бебе ще се смее, когато го гъделичкат, при положение че никога преди това не е виждало друг човек да се смее или да реагира по същия начин.
Строги правила и маска от кошмарите
За да бъде експериментът чист, професорът накарал съпругата си да се закълне в едно: никакво гъделичкане, никакви усмивки при допир и строга изолация от всякакви подобни стимули у дома.
Самият Люба също подходил с „научна педантичност“. Всеки път, когато решавал да гъделичка бебето си за целите на проучването, той слагал на лицето си маска. Причината? Искал да скрие изражението на собственото си лице, за да не подскаже на детето кога трябва да се смее и да не повлияе на резултатите.
- Протоколът: Процедурата била строго контролирана – първо леко гъделичкане, след това по-интензивно, редувайки подмишниците, ребрата, брадичката, шията, коленете и ходилата.
- Малкият пробив на съпругата: Планът вървял по план, докато в един момент съпругата му неволно нарушила правилата. След като изкъпала бебето, тя го поносила на коленете си, разсмивайки го с думите „Хоп-троп“ („Bouncy, bouncy“). Ученият веднага се запитал дали месеци труд не са отишли на вятъра, но решил да продължи.
Какво показал експериментът?
След навършване на 7-месечна възраст, малкият син на Люба започнал спонтанно да се смее всеки път, когато го гъделичкали – въпреки факта, че баща му винаги носел зловещата маска, а вкъщи никой друг не го бил гъделичкал дотогава.
Не задоволявайки се само с едно доказателство, психологът повторил същия експеримент и с родената по-късно своя дъщеря. Резултатът бил абсолютно същият – около седмия месец момиченцето също започнало да се кикоти при допир.
Въз основа на тези експерименти Кларънс Люба публикува научния труд под заглавие „Гъделичкане и смях: Две генетични проучвания“, доказвайки, че способността да се смеем при гъделичкане е заложена в нас по генетичен път.
Макар науката да отбеляза успех, шегаджиите впоследствие отбелязват с усмивка и друг факт: заради бащините експерименти с маската, децата му дълги години след това изпитвали панически страх от всякакви маскарадни маски!