П околения мечтаеха да достигнат най-северната точка на Земята и най-накрая успяха през 1926 г. В навечерието на стогодишнината си спомняме историите на онези, които смело са отишли преди нас – и се провалиха, пише BBC.
Преди човечеството да достигне Северния полюс за първи път, се е смятало, че той е открито море, куха черупка и дори родно място на човешката раса. Борбата за това да бъдеш първи бе новина на първа страница, тъй като народите се надпреварвали да намерят най-северната точка на Земята.
Норвежкият изследовател Руал Амундсен най-накрая спечелил състезанието на 12 май 1926 г. Благодарение на неговите доблестни усилия, днес, близо 100 години по-късно, е елементарно знание, че Северният полюс се намира в средата на Северния ледовит океан, покрит с лед. По-малко известни са историите за многобройните неуспехи и злополуки, които се са се случили преди откриването му.
Ранни опити
„Това бяха безразсъдни експедиции, съчетани с трезвото търсене на най-съвременни изследователски данни“, казва Ейщайн Маркусон, директор на музея на Свалбард.
Свалбард – отдалечен, безлесен архипелаг между континенталната част на Норвегия и Северния полюс – е дом на полярни мечки и полунощно слънце. Лонгиърбиен, неговата ледена столица, бил отправна точка за множество експедиции благодарение на най-северното си местоположение и логистичната подкрепа за арктически пътувания.
До XVII век Свалбард се превърнал в център на китолов. Опасностите от работата в брутално ледения Далечен Север били добре известни и мъжете носели пера, пръст или слой мъх от домовете си, за да ги поставят в собствените си ковчези. Починалите били погребвани в Ликнесет („Трупен нос“) и Гравнесет („Гробен нос“). В началото на 18-ти век руски трапери станали първите, които ловували тук целогодишно, но Свалбард останал опасно място за провеждане на изследвания.
Опитът на Адолф Ерик Норденшьолд, геолог и професор в университета в Стокхолм, да открие полюса през 1861 г. бил осуетен, когато еленът му избягал. В началото на 1900 г. учени предприели няколко експедиции, финансирани от принца на Монако, тъй като все повече потенциални изследователи били привлечени от перспективата за откриването на полюса.
When photographer Paul Nicklen first saw the white shape on the rocks, he thought it was a blanket. Then it moved — and his heart broke.
— dominic dyer (@domdyer70) October 30, 2025
Before him stood a starving polar bear, bones visible beneath its loose fur, dragging its legs in search of food that no longer existed. He… pic.twitter.com/DJvuUK1IdC
„Когато говоря с хора сега, има ясна разлика между авантюрист и изследовател, но по онова време тези експедиции имали научна стойност – те били много тясно преплетени“, казва Маркусон.
Изгубен от 33 години
От всички обречени ранни експедиции, злополучната мисия „Андре“ е „може би най-нещастната“, казва Маркусон.
След като извършил дръзки полети с балон над Балтийско море, шведският инженер Саломон Август Андре решил, че ще успее там, където кучетата и шейните се бяха провалили, като прелети над леда.
След като извършил неуспешен първи опит през 1896 г. поради вятъра, духащ в грешна посока, той се завърнал на следващата година с фотографа Нилс Стриндберг и инженера Кнут Френкел. Те тръгнали с водороден балон, облечени със смокинги и с подготвено шампанско за празненство, планирайки да прелетят над Северния полюс и да пуснат шведско знаме само за няколко часа. След излитането нищо не се чуло за тях в продължение на 33 години.
Десетилетия по-късно норвежка експедиция се натъкнала на останките и останките на тримата мъже. Възстановените им дневници запълнили празнините: по време на изкачването им дългите теглителни въжета, които използвали за управление, се оплели и те загубили контрол над балона. Докато се отдалечавали по-на север, дъжд и мъгла причинили заледяване на балона и само след 65 часа във въздуха те били принудени да направят аварийно кацане. След това мъжете предприели 400-километров тримесечен преход пеша, като в крайна сметка достигнали малкия остров Квитоя, където загинали, опитвайки се да презимуват.
Наред с екипажа и техните дневници бил и неекспонираният филм от камерата на Стриндберг – все още можещ да бъде проявен след всичките години в леда.
Тримата мъже били върнати и погребани в Швеция. Седемнадесет години по-късно, когато годеницата на Стриндберг, Ана Шарлие, починала, сърцето ѝ било кремирано, за да бъде погребано до него.
Ледена поредица от катастрофи
Следващият е Уолтър Уелман, американски вестникарски магнат, който направил пет неуспешни опита с параход и дирижабъл (по-късно е известен и с неуспешния си опит да прекоси Атлантическия океан с дирижабъл през 1910 г.).
Преди широко отразения му набег през 1906 г., вестникът на Уелман обещал 75 000 долара (днешен еквивалент на около 2,7 милиона долара; 2 милиона британски лири) за изграждането на дирижабъл, проектиран по френски дизайн. На парижкия полигон двигателите се представили по-добре от очакваното. Но когато експедицията достигнала Свалбард, двигателите на дирижабъла се самоунищожили.
Година по-късно, през 1907 г., дирижабълът на стойност 100 000 долара, превозващ Уелман и двама други, се разбил на леда, след като ударен от северозападен вятър, който се превърнал в снежна буря и изтласкал дирижабъла нагоре по ледника. Първото пътуване с двигател на дирижабъл до Северния полюс приключило само за три часа.
През следващите 15 години Уелман пътувал до Норвегия поне още пет пъти в рамките на своето търсене.
Д-р Сюзън Бар, вицепрезидент на Международния комитет за полярно наследство, казва, че „зрелищните провали“ на Уелман дали „основателна причина да го класифицираме като дилетант, по-заинтересован от публичност, отколкото от реални постижения“.
Дори самият Амундсен се провалил – два пъти. При първия му опит през 1925 г. колесникът на самолета му не могъл да издържи на леда, което го направило неизползваем.
Той опитал отново през 1925 г., излитайки от Ню-Олесунд – по онова време най-северното селище в света. Само след часове полет екипажът бил принуден да извърши аварийно кацане, прорязвайки лед и утъпквайки снега, за да направи писта за самолета – само на 251 км от Северния полюс.
Но уроците, които научил, в крайна сметка довели до успех: на следващата година, с италианския инженер Умберто Нобиле, той прелетял с дирижабъла „Норге“ над полюса на 12 май 1926 г.
„Дори провалите ни водят още една крачка напред в разбирането ни за света и нашия път през него. Те били пионерски опити, добри или лоши, и били отбелязали плюс или минус за тези, които ги последвали“, казва Бар.
Триумф и трагедия
Но дори Амундсен, който е широко признат за първия човек, стигнал до двата полюса, също претърпял трагичен край. През 1928 г. Нобиле опитал отново, този път без Амундсен. Той се завърнал с 11 души на борда на дирижабъла „Италия“, който се разбил в леда.
Мащабно издирване последвало с участието на 22 самолета, 15 кораба и два екипа на кучешки впрягове, като около 1500 мъже търсили италианеца в това, което останало най-мащабната арктическа спасителна операция, предприемана някога. Амундсен се присъединил към издирването на партньора си, но изчезнал на 18 юни 1928 г., когато самолетът му Latham се разбил между норвежкия град Тромсьо и остров Мечка. Нито той, нито екипажът му били открити.
„Само да знаехте колко е прекрасно там горе... там искам да умра“, написал Амундсен, преди самолетът му да бъде изгубен.
За Норвегия, наскоро независима от Швеция, Амундсен се превърнал в национален символ.
„Възможността да се изгради силен, издръжлив норвежки образ у Амундсен била полезна за полярния империализъм“, казва Маркусон.
„Несправедливо е да ги гледаме като герои или глупаци от наша гледна точка. Тези неуспехи на експедициите повлияли на евентуалния успех на Амундсен да достигне както Северния, така и Южния полюс“, добавя той.
