А ко някога сте виждали череп на мамут, сигурно сте забелязали зейналата носна кухина, разположена отпред и в центъра – като огромна, единствена очна орбита. Без да знаете как е изглеждало животното, когато е било живо, лесно бихте могли да се закълнете, че пред вас стои череп на гигантско еднооко чудовище. Едва ли е изненадващо, че такива вкаменени останки на праисторически слонове някога са били възприемани като доказателство за съществуването на циклопи, пише IFL Science.
Появили се за пръв път в „Одисеята“ на Омир, тези страховити човекоядци далеч не са единствените митични същества, чието вдъхновение може да се крие във фосили. Не веднъж находки, които не са имали очевидно обяснение, са били използвани за потвърждаване на вече съществуващи легенди – огромни кости са били погрешно приписвани на герои и чудовища от пантеона на древните митове.
Първите „колекционери“ на кости
Макар древните гърци и римляни да са имали ненадминато въображение за измисляне на митологични образи, интересът на хората към вкаменелости е много по-древен. Има свидетелства, че дори неандерталците са проявявали любопитство към тези реликви – в пещера в Испания, обитавана от тях преди десетки хиляди години, са открити 15 морски фосила. Изследователите предполагат, че може би децата от племето са ги събирали просто защото са намирали формите за красиви – подобно на съвременните деца, които събират стикери или картинки.
При нашия собствен вид – архаичният Homo sapiens – също има доказателства за подобни практики. В Южна Африка е открит трилобит на обект от среднокаменната епоха, датиран на около 65 000 години. Смята се, че той е бил използван с ритуална или декоративна цел, макар точната му роля да остава неясна.
През бронзовата епоха традицията придобива нов мащаб. В гробница на млада жена в Бедфордшър, Англия, археолози намират стотици фосилизирани морски таралежи. Вероятно са били положени като погребални дарове, което подсказва ритуално или символично значение.
Интерес към праисторическите останки проявяват и римляните. В Северна Испания е открит трилобит, за който се смята, че е служил като амулет. Самият император Август, по думите на историка Светоний, бил запленен от костите на изчезнали животни и събирал подобни находки. Колекцията му е смятана за първия „палеонтологичен музей“ в света. За Август тези вкаменелости били доказателство за съществуването на гиганти и чудовища от далечни времена, макар и трудно да се каже доколко е вярвал в това като мит, а доколко – като наука.
Първите опити за научно обяснение
Докато народните вярвания често придавали на фосилите свръхестествени качества, някои от най-видните мислители на Античността са търсели рационално обяснение. Още през VI в. пр. Хр. философът Ксенофан правилно разтълкувал вкаменени риби и черупки от остров Малта като свидетелство, че там някога е имало море. Херодот пък отбелязва, че морските фосили в Египет показват, че земята някога е била под вода.
„Има достатъчно доказателства, че древните гърци и римляни са разбирали биологичната природа на вкаменелостите – не само на дребните черупки, но и на масивните кости от изчезнали животни“, обяснява историкът Адриен Майор от Станфорд. „Те съзнаваха, че тези същества някога са живели, но са изчезнали след някаква катастрофа.“
Въпреки това, редом с научния поглед, митичните тълкувания оставали широко разпространени.
Епохата на гигантите
В митологията на гърци и римляни изобилстват полубогове и герои със свръхчовешки размери. Под влияние на тези легенди хората лесно свързвали намерени огромни кости с техните митични шампиони. Плиний Стари разказва за скелет, открит на Крит, дълъг 46 лакътя, който приписвали на Орион или на Ото, син на Посейдон. Павзаний пък описва капачка на коляно с размерите на диск, за която се твърдяло, че е на героя Аякс.
Вярата, че преди човечеството е съществувала „ера на гиганти“, се запазва дълго. Едва през XVIII в. ирландският натуралист сър Ханс Слоун доказва, че костите, смятани за останки на колоси, всъщност са били фосили на китове, слонове и други големи бозайници.
От грифони до циклопи
Един от най-трайни митове е този за грифоните – чудовища с тяло на лъв и глава и крила на орел. За тях първи пише гръцкият поет Аристей през VII в. пр. Хр., след като чул легенди от скитските номади. Според тях грифоните пазели златните находища в Централна Азия. С времето образът им се разпространява из гръцкия свят и се появява в изкуството.
Адриен Майор смята, че митът за грифоните е вдъхновен от вкаменелости на динозавъра Протоцератопс – същество с клюн и характерна форма на черепа, което живяло преди 70 милиона години. Тези фосили се срещали по пътищата към златните находища и лесно могли да породят легендата. Други учени обаче са скептични, тъй като извличането на кости от скалите изисква усилия и не е сигурно, че златотърсачите са обръщали внимание на такива останки.
Подобна е и историята с циклопите. В „Одисеята“ Полифем обитава Сицилия – остров, където някога живеели дребни праисторически слонове. Черепите им, с голяма централна кухина (носова, но изглеждаща като око), вероятно са породили представата за еднооки гиганти. Подобни черепи на слонове са намирани и на Крит. А когато до тях са откривани кости на по-дребни животни, древните лесно можели да си представят, че това са жертвите на чудовището.
Мит или обяснение?
Днес не можем да кажем със сигурност дали древните митове са се родили от срещи с вкаменелости, или хората просто са използвали костите като доказателство за вече познати легенди. Но е логично, че ако вярваш в гиганти и се натъкнеш на огромна кост, ще я припишеш именно на тях.
