Д ецата разбират много повече от това, което им казваме с думи. Те наблюдават изражението ни, чуват промяната в гласа и усещат напрежението ни. Затова родителската тревога може да достигне до детето дори когато се опитваме да я скрием. Когато възрастният системно преживява дадена ситуация като опасна или прекалено трудна, детето също може да започне да я възприема по този начин.
Това се вижда особено ясно при големите преходи, тръгването на детска градина и започването на училище. В желанието си да подготвим детето понякога го затрупваме с инструкции и очаквания: „Вече си голям“, „Трябва да слушаш“, „Трябва да се справяш“. Така едно естествено ново преживяване може неусетно да се превърне в изпит.
По темата в „Доктор Здраве с Мария“ говори д-р Арпи Анжилиан Масихи - логопед и асистент в катедра Логопедия на СУ „ Св. Климент Орхидски“.
Детето има нужда от подготовка, но още повече от усещането, че родителят вярва в способността му да се справи. Добре е да знае какво предстои, кой ще го посрещне, кога родителят ще се върне и към кого може да се обърне за помощ. Не е нужно да обещаваме, че всичко ще бъде прекрасно. По-важно е да покажем, че притеснението и несигурността са естествени и могат да бъдат преодолени.
Когато детето плаче и казва „Не искам да ходя“, не е необходимо веднага да го убеждаваме, че няма причина да се страхува. Понякога първата стъпка е просто да признаем преживяването му: „Виждам, че ти е трудно“. Това не означава да избегнем ситуацията, а да покажем, че трудната емоция може да бъде преживяна с подкрепата на възрастния. Ако обаче тревожността продължава дълго, засилва се, нарушава съня, храненето и ежедневието или води до траен отказ от градина или училище, е добре да се потърси специалист.
Същият баланс е важен и в първи клас. Ако говорим за училището основно чрез оценки и постижения, детето може да остане с усещането, че постоянно трябва да доказва колко е добро. Училището трябва да остане място за любопитство, откриване, приятелства, грешки и постепенно изграждане на самостоятелност. Понякога въпросът „Какво интересно се случи днес?“ е много по-ценен от „Каква оценка получи?“.
Екраните са другото голямо предизвикателство за съвременното семейство. Те не са абсолютен враг, но имат нужда от разумни граници. Важни са не само минутите пред екрана, а съдържанието и това какво измества той, съня, движението, играта, общуването. Правилата работят най-добре, когато са ясни, предвидими и важат и за възрастните. Трудно можем да искаме детето да остави телефона, ако самите ние постоянно гледаме своя.
И тук идва въпросът, който често оставяме последен: кой се грижи за родителя? Продължителната умора, раздразнителността, липсата на търпение и усещането, че всичко ни идва в повече, са сигнали, че собствените ни ресурси се изчерпват. А когато родителят е изтощен, за него става много по-трудно да бъде спокойната опора, от която детето има нужда.
Грижата за психичното благополучие на родителя не е егоизъм, а част от доброто родителство. Детето няма нужда от съвършен възрастен, който никога не се тревожи и не греши. Има нужда от родител, който може да разпознава собствените си граници, да се погрижи за себе си и да потърси подкрепа, когато има нужда.
Спокойният родител не е съвършеният родител. Той е родител, който умее да бъде сигурна опора за детето, без да забравя да се погрижи и за себе си.
Д-р Арпи Анжилиан Масихи е логопед и асистент в катедра Логопедия на СУ „ Св. Климент Орхидски“, Факултет по науки за образованието и изкуствата. Специалист логопед с 15 години практически опит.
Добави ни в предпочитани източници в Google
