Н а 10 ноември 1989 г. България преживява исторически поврат – ден, който бележи края на една епоха и началото на бурни промени. След 35 години еднолично управление, генералният секретар на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков е принуден да подаде оставка на заседание на Централния комитет на БКП. С този акт завършва най-дългото управление в историята на Народна република България и започва преходът към демокрация.
Тодор Живков застава начело на партията през 1954 г., а по-късно става и председател на Държавния съвет – фактически държавен глава. Под негово ръководство България се утвърждава като най-верният съюзник на Съветския съюз в Източния блок. Неговият стил на управление е авторитарен, но съчетан с умение за политическо лавиране и лична преданост към Москва. По време на управлението му страната преживява индустриализация, урбанизация и частично повишаване на жизнения стандарт, но и жестока цензура, ограничаване на свободите и пълен партиен контрол върху обществото.
През 80-те години обаче системата започва да се пропуква.
Икономиката е в криза, външният дълг нараства, а изолацията от промените в останалите социалистически страни се задълбочава. В Източна Европа вече духът на реформите е необратим – Михаил Горбачов прокарва своята политика на перестройка и гласност, а Полша и Унгария правят първи стъпки към демокрация. В България обаче Живков упорито се противопоставя на реформи, разчитайки на стария партиен апарат.
Нараства и недоволството вътре в самата партия. Особено след провала на „Възродителния процес“ – насилствената кампания за смяна на имената на българските турци, която предизвиква международна изолация и вътрешно напрежение. Висшето ръководство на БКП започва да търси изход от кризата.
На Ноемврийския пленум на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г., проведен в сградата на Партийния дом в София, събитията се развиват бързо. След предварителни разговори и вътрешен натиск, Петър Младенов, външен министър и дългогодишен член на ръководството, предлага оставката на Живков. След кратки обсъждания пленумът я приема, а Младенов е избран за нов генерален секретар на партията. Новината се разпространява мълниеносно, а само ден по-късно става ясно, че това не е просто кадрова промяна, а началото на края на комунистическия режим.
Падането на Живков предизвиква вълна от събития.
В следващите седмици по улиците на София и други градове излизат десетки хиляди хора, издигайки лозунги за демокрация и свобода. Създават се нови организации като Съюзът на демократичните сили (СДС), а през декември партията официално се отказва от конституционната си роля на „ръководна сила“ в държавата. Започва процес на политическа либерализация, появяват се независими медии, а по-малко от година по-късно се провеждат първите свободни избори в България.
Оставката на Тодор Живков не е просто смяна на лидер – тя е символ на рухването на тоталитарната система, която повече от три десетилетия определя живота, мислите и съдбите на милиони българи. Днес 10 ноември остава дата, която разделя българската история на „преди“ и „след“. Ден, в който една епоха приключва, а нова, изпълнена с надежди, съмнения и предизвикателства, започва. Ден, в който стената на мълчанието в България започва да се пропуква, следвайки примера на падащата Берлинска стена в Европа.
- Битката при Варна
На този ден през 1444 г., край бреговете на Черно море, близо до днешна Варна, се разиграва една от най-драматичните и съдбоносни битки в историята на Югоизточна Европа – Битката при Варна. Тя противопоставя обединените християнски сили на Централна и Източна Европа, водени от младия унгарски крал Владислав III Ягело (известен у нас като Владислав Варненчик), срещу мощната армия на Османската империя, начело с султан Мурад II. Изходът от сражението решава съдбата на Балканите за векове напред.
След поражението на османците при Белград (1441 г.) и победоносния поход на воеводата Януш Хуняди в Трансилвания, християнският свят вижда шанс да изтласка османците от Европа. С подкрепата на папството, Венеция и Полша е създадена антиосманска коалиция, чиято цел е да освободи Балканите и да укрепи християнството в региона. През лятото на 1444 г. обединената армия – около 20 000 души – навлиза на юг през България.
Междувременно султан Мурад II, който временно се е оттеглил в Анадола, се връща начело на войските си и събира над 50 000 бойци – дисциплинирана армия, включваща еничари, конници и съюзнически отряди. На 10 ноември двете сили се срещат край Варна – поле, обградено от езеро и море, което не оставя място за отстъпление.
Битката започва с ожесточен сблъсък между унгарската и османската конница.
Християнските войски първоначално успяват да пробият османския ляв фланг и да нанесат сериозни поражения. Януш Хуняди ръководи атаките с голямо майсторство, а войниците вярват, че победата е близо. Но съдбата се обръща, когато младият крал Владислав, воден от стремеж към слава и божествена мисия, решава да атакува лично султана с малък отряд от конници.
В този момент Мурад заповядва на своите еничари да обкръжат краля. Владислав пада от коня и е убит, а според легендите главата му е отсечена и издигната на копие, за да се всее паника сред християните. Смъртта му разклаща редиците, а скоро след това цялата армия е разбита. Януш Хуняди се оттегля с оцелелите войници, а Варна остава в ръцете на османците.
Поражението при Варна слага край на последния голям кръстоносен поход на Средновековието.
То затвърждава османското господство на Балканите и осигурява пътя към окончателното завладяване на Константинопол през 1453 г. Битката при Варна бележи края на илюзиите за обединена християнска съпротива и поставя началото на вековното османско присъствие в Югоизточна Европа.
Въпреки поражението, Владислав Варненчик остава в историята като символ на храброст и саможертва. В българската памет той е запомнен като млад крал, който умира на наша земя в опит да освободи Балканите. Днес неговото име носят музеи, училища и паметници – включително внушителният Парк-музей „Владислав Варненчик“ във Варна, където се смята, че се е разиграло последното му сражение.
Още събития на 10 ноември:
- 1871 г. – Хенри Мортън Стенли открива изчезналия изследовател и мисионер Дейвид Ливингстън (на снимката) в Танзания, край езеро Танганайка, с думите: „Д-р Ливингстън, предполагам?“.
- 1942 г. – Втората световна война: Нацистка Германия нахлува във Вишистка Франция.
- 1958 г. – диамантът Хоуп е дарен на института Смитсониън.
- 1990 г. – състои се световната премиера на коледната класика „Сам вкъщи“.
Родени:
- 1483 г. – роден е лидерът на Реформацията Мартин Лутер
- 1888 г. – роден е русият авиоконструктор Андрей Туполев
- 1928 г. – роден е италианският композитор Енио Мориконе
Починали:
- 1938 г. – умира първият президент на Турция Мустафа Кемал Ататюрк
- 1982 г. – умира държавният глава на СССР Леонид Брежнев
