Започнах със Сизиф, за да стигна до прочита на Камю
Ето, де, най-сетне: Камю твърди или „започва“ оттам, че абсурдът е пространството между надеждите (мечтаното) и реалността. Ерго, той смята, че животът е абсурден per se, защото човекът иска да постигне познание за крайни неща, категорични реалии (съществуването или несъществуването на бог, условията за добро и зло etc.), въпреки че в крайна сметка не може да „знае“. Оттам и идеята за Сизиф – един вид, не гледай дали камъкът пада обратно (т.е. краен резултат), а гледай да го избуташ, защото „разковничето“ е в самото усилие на живота (следователно, не се фрустрирай, ако се провалиш, а намери сили да започнеш пак).
***
Провалът на практика не съществува, в един метасмисъл – съществува само понечването за неговото надмогване.
***
Между другото, това желание на Камю за познание на “les choses finies” (според оригинала) е проблем във философията още от времето на древните гърци (както и всичко останало, хаха).
***
Камю възприема крайната цел като невъзможна - и съответно това дефинира разбирането му за абсурд. Но неговият абсурд е тясно свързан с липсата на познание (и опита да се образоваш). Културологичен дефект, от който страда и съвременното българско т. нар. „общество“. Okay, далеч не само българското.
***
И тук възниква важен въпрос: невъзможността за постигане на окончателно познание достатъчен фактор ли е за класифицирането на съществуването като абсурд? Изглежда, че причината животът да е абсурден се базира на невъзможното познание на Бог, т.е. на крайната причина за добро и зло.
***
Но: това не значи, че битието е априори безсмислено, защото на света има куп други неща, които могат да бъдат опознати. Целият свят (по екзистенциалному) е познаваем.
***
Как така „не е“? (поредното усмихнато човече)
***
С една важна забележка, обаче: според Камю всяко наше действие трябва да се основава само на това, което знаем - и нищо друго. Според него има три основни последици от такъв вид (само)познание. 1) Живеем живота си в постоянен бунт срещу абсурда на човешкото съществуване. 2) Свободни сме априори, и 3) Действаме спрямо страстите си.
***
Ерго пак, „рецептата“ на великия френски ум е следната, ако може изобщо да бъде сведена до нещо „разбираемо“: след като човек осъзнае абсурда на самия живот, трябва да се самонаучи да живее с него. Другият вариант е да бъде в перманентен бунт срещу самото съществувание. И себе си.
***
Което често води до съвсем логични самоубийства, включително и това на Камю, маскирано като автомобилна катастрофа през 1960.
***
Ето кво намерих в моите прашасали томове на Британската енциклопедия: In the afternoon on January 4, 1960, French philosopher Albert Camus, author of The Stranger (1942) and The Myth of Sisyphus (1942), was riding in the front passenger seat of a Facel Vega driven by his friend and publisher’s nephew, Michel Gallimard. Camus and Gallimard were returning to Paris after spending the holidays in Provence, France. Gallimard’s wife, Janine, and their 18-year-old daughter, Anne, were also in the car. In the small town of Villeblevin, just over 65 miles (105 km) outside Paris, Gallimard lost control of the car. As police later noted, Gallimard had not been speeding, the road was straight, and the pavement was not icy (or even wet). The Facel Vega nonetheless veered into a tree, instantly killing Camus and gravely wounding Gallimard. Janine and Anne were not seriously injured. The car was destroyed.
***
Камю, понеже е от „наште“, нали, в крайна сметка избира да посегне на волана на Мишел, поне според по-късните ramblings на Сартър. Но това е киркегорова ирония, ако разбирате и моята. Не е случаен фактът, че нашият общ датски гуру на невъзможността да се живее умира неопят, въпреки усилията на Емил Бьозен, щот, нали, проблеми с лютеранската църква. И още: Киркегор умира от некъв сложен вариант на туберкулоза, болестта на Пот, поради недоразвитата за времето си медицина. И до последно не вярва, че тва е възможно, малко в стил “qualis Artifex pereo”. Пък и неговият сестрински племенник Хенрик Лунд прави страшна сцена в Копенхаген, нещо като „ще ви тръсна трупа на вуйчо във вашата там църква ‘Дева Мария’, да изгние баш в най-голямата катедрала“.)
***
Но се отклоних, jeg er ked af det. Да се върнем на Камю – неговата философия поддържа човек в конфликт с абсурда и по този начин попадаме в ситуацията на Сизиф, в която абсурдът на крайния невъзможен резултат превзема живота ни, плюс че не може да знаем дали имаме метафизична свобода. Или дали животът, волята и действията ни са напълно детерминирани. Или пък плод на слепия случай.
***
Т.е. ако не знаем нищо за тези метафизични условия, няма как да знаем каквото и да е със сигурност за бъдещето. Съответно сме напълно свободни от метафизични ограничения. Това е страхотна новина за Ганьо – той може все така да продължи да се „разцепва“ от всякакъв вид „партита“, и, образно казано, да свири и пее „Сланинка“ на въображаемите чехкини.
***
Третото и може би най-важно твърдение на Камю е резултат на второто от по-горе. Ако сме радикално свободни заради абсурда на човешкото съществуване, значи трябва да „живеем за момента“ и все едно няма бъдеще - с цел единствено да трупаме колкото се може повече опит. Затова колегата Албер ни предлага да осмисляме страстите и емоциите си, както и всичко, което ни се случва на мига. И да помним, че смисълът не е в ефимерната крайна цел, а в опита за самото й достигане.
***
Камю, впрочем, започва най-първото си есе с въпроса дали животът си струва да се живее. Той вярва, че всички други въпроси относно битието са вторични спрямо този фундаментален въпрос. За да намери невъзможния на практика отговор, Камю решава да разгледа и въпроса „какво е значението на живота“. За него този се превръща в най-спешният. Преди да го дискутира, той предлага ситуативен пример. Презумира, че животът априори няма значение, и едва след това започва да обсъжда защо човек би мислил да отнеме живота си. И казва, че самоубийството е като признание, че животът не си струва.
***
По-малките умове и до днес биха задали глупав въпрос: ми добре, щом животът според вас, екзистенциалистите, е безсмислен, директно ли да се гръмнем, или как?
***
Екзистенциализмът, уви, не предлага лесен отговор. Когато човек се изправи срещу абсурда, той преразглежда всичко, което смята за истинно. Неговите вярвания, морални компаси и дори самото му съществуване са под въпрос. Камю казва, че човек би трябвало да прави разлика между истината и неистината в този свят, съответно да намира свят от противоречия и парадокси в това търсене, и да се научи да живее, априори, в него. И ние, някак, трябва да продължим да искаме да намираме истината в живота, защото най-голямото желание на разума е в паралел с подсъзнателното чувство, което получаваме, когато се изправим сами срещу Вселената: искаме нещо познато и имаме апетит за яснота. Това вродено стремление към Абсолют-а илюстрира основния импулс на човешката драма. Човекът подсъзнателно търси значение в този свят.
***
Докато въпросният Човек се опитва да разбера света и да намери яснота или значение в него, той инстинктивно редуцира идеята за въпросния Абсолют (за който знаем още от Анаксимандър) до идеи, които може да разбере. Тези са нещо като „знам, че това е вярно“, „това го разбирам“ и „мога да усетя… да докосна това“ , но те всъщност допринасят за неяснотата, в която човек битува.
***
Т.е. Камю твърди, че животът е пълен с противоречия и това кара човек да разбере, че той не знае и не осъзнава нищо напълно. Обграден от абсурд, не намира истина. Големият екзистенциалист забелязва, че вероятно всеки от нас се превръща в непознат за самия себе си (“L’Etranger”, anyone?), защото не може да примири бездната между това да е сигурен за нещо и това да подсилва сигурността си с чувства. Така човек, или поне мислещият човек, осъзнава, че животът е напразен кръг от незнаене на нищо, или – още по-лошо – обречен опит за познание.
***
Албер настоява, че този цикъл на абсурд всъщност значи, че човек започва с познание и сигурност, но завършва с хипотези и липса на кохерентно разбиране за света. Или поне повечето хора са така.
***
Следователно, търсенето на смисъл само по себе си е безсмислено, merci beaucoup.
***
Камю разпердушинва питагоровата идея за търсене на смисъл на всяка цена – и ни подсказва, че ние просто „имитираме“ смисъл в битието, което априори е безсмислено и напълно нелогично. Ред клишета управляват нашия свят – да бъдем „успешни“, да създадем „поколение“, да вярваме в който и да е там от боговете, да опитаме да минем през живота с „максимално удоволствие“.
***
Единствената прогресивна стъпка, която можем да направим в това търсене на значението на живота, е в мита за Сизиф – да приемем, че съществуването е абсурдно, и че опитът за научна яснота само усилва чувството за абсурд.
***
Сизиф не осъзнава смисъла на битието, защото има цел, макар и обречена, запратен в Тартар. Камю се хваща за това и ни съобщава, че смисълът е в това да няма „голяма цел“. За малките цели, тип „да си купя най-новия Ситроен с оная нечовешка хидравлика“ (примерно), не казва нищо, но моето философско подозрение в случая е, че през 50-те във Франция няма консуматорски императив като днешния, хе-хе.
***
Дали да пробваме един „мит за Сизиф“ в нашата реалност? Няма подобно нещо, следователно днешният смисъл на живота – особено след дигитално-либералистката революция, - е в това да избуташ камъка до определени вещи (потребителският императив) и определени заместители/опит за невъзможното щастие.
***
Докато не усещаш, че той пак се сурва обратно по склона.
***
Та, смисълът на живота, да обобщя, е в привидното избутване на сизифовския камък, а не в непостижимия краен, религиозен резултат.
***
Радвам се, че изяснихме този дребен въпрос.
***
Сега, с вид оргазмено чувство, пак можете да сте „филистини“, т.е. най-просто устроени хора, и да се върнете към потребителския императив, споменат по-горе. Good luck. Камю се моли за вас, и ви пожелава здрава и успешна 2022-ра.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
