Знаем ли достатъчно за системата, в която пребиваваме, или сме безгласни жертви?
Продажбата на „Нюкасъл Юнайтед“ на фонда, захранван от бизнесмени от Саудитска арабия (Public Investment Fund), първично изглежда като поредното заграбване на футболен клуб от голям международен консорциум/олигарх, което е и модата в „Премиършип“ от Абрамович насам. Но близката връзка между PIF и Саудитското кралство (принц Мохамед бин Салман е и председател на борда на фонда) означава, че тази инвестиция всъщност е поредната сложна схема, в която капитал от Близкия изток навлиза в Обединеното кралство. И това е притеснително. Новите инвеститори обещават да налеят пари и в целия североизточен регион Тайнсайд, включително в инфраструктура, което само по себе си означава, че това петролно богатство съвсем скоро ще навлезе не само в клуба, но и в града, а това винаги води до реален ефект и върху политическата сфера.
***
За да разберем какво може да очаква градът Нюкасъл (много някак по северняшки bleak, бил съм), нека да погледнем друг пост-индустриален град – Манчестър – и това, което се случи там, след като дойдоха новите собственици на „Манчестър Сити“. „Abu Dhabi United Group” се опитаха – както и PIF – да демонстрират независимостта си от държавата Абу Даби. И колкото и да се опитват да отричат влиянието на бин Салман, неговата власт е почти абсолютна, включително и в клуба.
***
Първоначалните големи суми, които се изхарчиха в „Ман Сити“ за трансфери и въобще трансформацията на клуба, доведоха до поканата към ADUG да установят работни отношения с местния общински съвет, управляван от лейбъристите. И това като че ли вече се случва и в „Нюкасъл“. Председателят на общинския съвет там – Пат Ричи – вече повече от година натиска „Прем“ да одобрят продажбата на отбора и характеризира сделката като „трансформативна“ за града.
***
Инвестицията на саудитците в Нюкасъл със сигурност ще бъде добре дошла за общината. В Манчестър това се случи под формата на „Manchester LifePartnership” – проект за недвижими имоти между общинския съвет и ADUG, който „разработи“ стотици апартаменти в кварталите Анкоутс и Ню Айлингтън. Въпреки че сделката беше обявена за около милиард британски лири, все повече става ясно, че и градската хазна има огромни разходи: 999 годишни наеми за общинска земя, общински заеми за развитие и липсата на каквито и да било средства за достъпни или общински жилища в град, в който има все по-сериозна криза за жилища.
***
Имайки предвид, че партньорството трябваше да е 50/50 и да включва сериозен общински принос, е направо немислимо, че почти всички постъпления от наеми от „Манчестър лайф“ отиват в Абу Даби през една от фирмите им. Общината отговаря на обвиненията мъгливо, настоявайки, че има дългосрочно споделяне на печалбите. И тази сделка води до това мнозина да се питат защо общинските лидери в Манчестър са позволили сделка, която изисква толкова много от града в момента и в следващите десетилетия, без някакъв очевиден финансов плюс за самия град в момента.
***
Това неравностойно партньорство показва силата на Абу Даби в сравнение с английската градска управа, като става дума за преговори, както и желанието на общината да следва своята цел за неолиберална регенерация. Но ако това е случаят, може ли да очакваме общинският съвет на Нюкасъл-ъпон-Тайн да се държи другояче?
***
Разбира се, че не.
***
Вече не можем да спрем никакъв бушуващ капитализъм – можем само да се надяваме на относително и „световно“ дясно рацио, при което – противно на соц-демократичните идеи, в условията на форсмажор, - няма да дойде момент за прогресивни данъци.
***
Но да не бъдем изнасилено леви, капитализмът в своята „трета“ днешна версия е безмилостен, особено в културно отношение. Той ни дели на Какво-хората, Защо-хората и Как-хората. И аз казвам така: „какво“ са откривателите, „защо“ – мъдреците, и „как“ – прагматиците.
***
Изходът? Няма готов, досущ като при вярата. Самопораждане и самовъзпроизвеждане – като при всеки органичен процес, например ученето. За последния наш „протест“, например, е достатъчно, че този път наистина понечихме. Имаме и огромно предимство: плебсът все още недоразбира как всичко е напълно необратимо. Знаем го само ние, които общуваме с левия противник, и това е нашият последен шанс да не спазим своеобразната омерта.
***
Българската съдба de nos jours: сякаш Господ си е казал, ще ги прокълна, но не докрай. Нека да се лутат между редките триумфи и традиционните падения. Господ не е българин, и няма как да е, защото българите в социокултурно отношение сякаш отказват да играят, преди някой да им е съобщил резултата от мача.
***
Какъв е проблемът ли? Много просто: системен. Не мислиш себе си като вид слуга на обществото, ако си държавник, а като някой, който командва. И който мести съдби и големи обществени пари, отдавна превърнати в схеми за източване на същите тези пари. В същото време ти си зависим от всички онези, които изпиват финансовата кръв на това общество, макар и денем. Те са те назначили, по един или друг начин (докато ние си мислим, че има демократичен процес), и няма как да не „танцуваш” по зададения от тях ритъм. Няма лидерство с благост и ум. Има само съобразяване с малцината, които държат ресурса. Дори да искаш да помогнеш, дори да си чист като изкъпано новородено, тайният обществен закон на Балканите ти диктува нещо съвсем друго.
***
Но – ако позволите – имате избор. Между Аристофан, първият ляв либерал (особено с онова за жените в народното събрание), и Протагор, първият „консерватор“.
***
Обяснявам: Прогатор е през втората половина на петото столетие, от скептическото направление, и това е водещият софист. Следващия път ще разкажа защо софизмът е нещо важно; сега просто ще напомня, че самата идея да сме „хитри“ и изобщо да позираме като умни е на Протагор.
***
Протагор е и първият, който се светва, че подмяната на аналитичното с пропагандно може да ти донесе някакви политически дивиденти. Той е и първият, който „подпалва“ некви фенове, заради самото разбиране, че просташкото винаги ще царува над „философското“. Ерго, Прогатор е първият instagramablе инфлуенсър, стига да имаше тази възможност.
***
Протагор е лош, в смисъл, че (българите) we may laugh, but to be this bad takes a lot of talent.
***
А сегашните ни политици сякаш вкупом са забравили най-важното: изкуството на истинския софист се занимава с довеждането на аргумент чрез притворство или противоречие, което е част и от т. нар. „мимесис“, т.е подражание на нещо по-добро.
***
И не, не чрез приветливост или обикновена харизма (смигам даже с две очи).
***
За финал: „харизма“ се родее с древногръцките „харити“, полубогините на красотата, чара и изяществото. В оригинал те са три (откъдето и „трите грации“, през латински) – Аглая, Ефросина и Талия. За да разваля тази happy ending-идилия, ще напомня само, че Аглая (очевидно чудовищна красавица) е една от съпругите на най-грозния и куц олимпийски бог – Хефест. Ерго, тва с мутрите и манекенките далеч не сме го измислили ние. Чао.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
