Зарежете предикатното мислене, за Бога
Перманентна политическа криза, казвате, пък и се разнасят вопли отвсякъде. Но извън чисто политическия дискурс, има културни обертонове, които ми се струва, че само аз чувам. И ако препратим шеговито към малкия гений Реймънд Чандлър – „Тосканини също ги чувал, значи ставаме двама“.
***
Всъщност става въпрос за един вид бъг в общественото мислене – т.е. доминацията на предикатното (с елементи на алгоритмично) мислене и възприемане на действителността, срещу латералното. И метасблъсъкът между тях обяснява много неща още от досократически времена.
***
Накратко: предикатното мислене е нормата. То събира когнитивен мед от традиционни цветя, за да се затвори финално като срамежлива тичинка, основавайки се единствено на придобития опит. Оттам и масовият cognitive bias у нас – състояние, в което nous-ът, умът, се затваря в рамките на досега познатото и всяка новопостъпила информация или идея се прецежда единствено през отровния и застоял филтър на досегашния изграден светоглед и мнения.
***
Това, в общия случай, води до чисто епистемологическа невъзможност да се обработи новопостъпило знание. Жертвите – защото те са жертви, без да съзнават – не просто отхвърлят новопостъпилата информация или идея като чуждо тяло, но дори там няква част от амигдалата се „възпламенява“ и започва да воюва непримиримо за досега изградените убеждения. Пост-милениълите наричат инстинктивно подобни хора „спрели“ или „бавняри“, извън бързия антропологичен анализ тук.
***
Защо си позволявам да придам на предикатното мислене подобно универсално значение в наш контекст? Много просто – защото „предикатно“ означава, че този тип мислене почти изцяло се основава на предишни непоклатими убеждения и натрупани познания, и най-често не може – по-лошо дори, не иска – да излезе от коловоза на натрупаните дотук разбирания.
***
Това не е непременно порочно. Аз все пак съм философ и не работя с елементаризираните понятия „добро“ и „зло“ (освен ако не участвам в теологичен спор, когато винаги съм на страната на доброто, което и да е то, тук едно усмихнато до сълзи човече). Обяснявам само, че предикатното мислене е в основата на нашите политически и национални несполуки.
***
Е как „защо“, много просто. Когато целият когнитивен свят на даден български политик се основава единствено на предикати, т.е. вид заучени мини-системи на мислене, и това е изучено отдавна от световни умове (даже руски, представете си), този обобщен български политик прилича на спънат кон – може да цвили всекидневно по медиите и да се изправя на задните си крака, пръхтейки, но не може да препусне.
***
(Да се заиграя с думата: може да прОпусне. Например шанса да остане в историята. И улисан в личното натрупване, да забрави множествения обществен оргазъм – тълпата да те обича. Но това е друга, юнгианска тема, за която нашичките по принцип нямат предвидливост, улисани в краденето, макар и изрядно документално.)
***
Кое е антитетичното на предикатното мислене ли? Тук мога да стъпя на раменете на гиганти и да ви удавя във философия (без спекулации, аз съм най-безкористният културен антрополог на света, честна дума), но няма да го направя, защото това би означавало да изчета безплатна лекция по кантиански тип поправка на ума, а това е в категорически-императивен разрез с разбирането ми, че нищо не бива да бъде безплатно, дори „тъжната“ музика на „Енигма“ в погребален дом.
***
Добре, де, ще кажа. Става дума за латералното мислене – онова, което винаги е движило света напред, от Гилгамеш и Муветали до Албер Камю, Трент Резнър и Лусиън Фройд. То притежава и инстиктивен момент – най-вече да игнорираш социокултурната детерминанта и линейното мислене. Латералното („страничното“ също става, но на български не изчерпва Сенека-смисъла) е в онзи необясним рационално процес в ума, който кара някакъв откачен холандец без ляво ухо да „размазва“ кълбовидно звездите в нощното небе, или пък черно детенце от Ийст Сейнт Луи, щата Илиной, да хване тромпет.
***
Тъкмо подобно нещо ни трябва спешно, ако го разположим за миг върху прокъсаната черга на българската власт и донякъде битие – наречете го вдъхновение, наречете го X-factor, наречете го мисловен преврат в нашите разпарчетосани и невнятни powers-that-be. Защото те, прословутите „ТЕ“, днес не правят нищо повече от това да се шмугат с мъничната си българска тротинетка из европейския трафик, надявайки се, че няма ченгета.
***
Всъщност латералното мислене е девиация, доколкото се отклонява априорно от предикатното. Следователно, би трябвало да се опитваме да го култивираме, за да ни служи за нещо – подобно на техниките за укротяване на див мустанг.
***
Философският проблем обаче е, че то не подлежи на никаква културно-мисловна апроприация или конско обуздаване. Защото то би тлябвало да бъде изначално impish – нещо палаво, неуморимо, пакостливо на моменти, игриво, дяволито, саркастично… СВОБОДНО.
***
Ето, дойдохме си на самата дума – свободно. Защото единственият ни шанс е да се доверим на хора, които не са част от мафиотско-държавната паяжина. Засега не ги виждам per se и не ми е работа да ги изброявам един по един, но поне има понечване, което не е малко. И, впрочем, местните избори могат да бъдат първата стъпка към ново статукво.
***
Споко – „status quo“, или, по-точно на латински “in statu quo”, не означава нищо повече от „състояние на нещата“ (добре, „в състояние, в което“). В този смисъл говоря за ново status quo, което е ново спрямо status quo ante, т.е. предишното състояние на нещата.
***
И сега десертът: във философията има такова нещо като “status quo bias”. Това е вид емоционално предубеждение, че досега съществуващото винаги е по-добро от променящото се. Свързано е с атавистичен страх от промяна, и в колективистичната психология е напълно разбираемо – още от древноримската нагласа още по време на Републиката, когато страхът от промени е целенасочено вменяван в умствения софтуер на cives, гражданите. Помпей, Цезар и особено вторият триумвират (Антоний, Октавиан и Марк Лепид) го използват като политически комуникативен инструмент. Най-добре, разбира се, в крайна сметка се възползва от него бъдещият пръв император Октавиан Август, който „суспендира“ там каквито прото-демократични практики е имало и превръща „civitas“ в „imperium“, т.е. в нещо като диктатура, ако ползваме късния термин.
***
Не е било лесно – било е с кръв. Август е осиновеното дете на Цезар, и макар да овлядява всички институции начело със Сената, той не смее да се нарече „император“. Нарича се „принцепс“, с идеята „primus inter pares“ (т.е. пръв сред равни), и това е един от най-великите номера на владетел, който все още позира като приличен.
***
Днес, за щастие или не, вече не може така (макар че Pax Romana, който продължава чак до края на втори век, тръгва точно от Август). И го казвам, защото е поучително – в момента цялата идея за многопартийна демокрация у нас се клати, и ако не бдим (по Фучик), е възможно постепенно да ви продадат идеята за еднолична власт. Процес, който без съмнение тече и в момента.
***
Да обобщим: днес сме на кръстопът. Ако партиите продължат да се провалят и да не произвеждат нищо след серия от избори (заради патовата ситуация с изборните резултати), почваме да се връщаме в 27-ма година преди Христа; вече имаме кандидати за Октавиан. Т.е. да си отговорите на въпроса какво искате – несъвършена форма на либерална демокрация (то никога не е имало съвършена, ясно), която все пак създава възможността за едно свободно общество и меритокрация, или нов едноличен „империум“, в какъвто по несъвършени, недомислени конституционни причини живеем и ще живеем още 6 месеца или повече?
***
Помните ли онова на Левски – че ако става дума за цар, то и сега си имаме султан, или го подкрепяте в неговата прото-визия за модерна република (която не се е променила много от негови времена насам)?
***
Левски, в цялото си величие (аз го наричам „първият български политик“ заедно с Раковски), е добре информиран „мисловен продукт“ на европейските тежнения в средата на 19-ти век, а именно – бъдещият разпад на империите за сметка на свежия републикански въздух, нахлул във Франция и в разпарчетосаните бъдещи Германия и Италия. Той добре знае за революциите от 1848, за „Ризорджименто“-то, и мечтае за една свободна България на равния старт – „чиста и свята република“ в противовес на все още твърде живата идея за еднолична власт в Европа. Свободна република (подвластен е бил мисловно на френските опити, Третата френска република от 1870, въпреки понечванията за реставрация, които накрая наистина ще изпълнят мечтата му), в която вид консилиум от българи взимат самостоятелни решения за една свободна България, в която няма еднолична власт. В този смисъл той изпреварва времето си с десетилетия.
***
Уви, това ме насълзява – нищо от мечтите му не се получи, исторически. Не, не е наивен, напротив – неслучайно го наричаме „апостола на свободата“ – тая негова мечта за свобода, която никога не постигнахме, дори до днес. Какво ли е било да си сам накрая, изоставен в мечтите си, разомагьосан от вярата си, че да искаш и ти да си организираш изгнание в Румъния, преди историята да те направи безсмъртен?
***
И последно: не ви ли се е искало, някак атавистично от днешна гледна точка, да нападнете от засада каруците от Ловеч за София, да изколите турската охрана и да освободите Свободния?
***
А може би не. Преставете си Васил в уж освободената България, която веднага попада под новото контекстуално робство на привременното, тотално руско управление. Пред руските агенти, които са били против него и изобщо против свободна България? Какво за него? Почести и постове, които никога не е искал? Или пък да моли за пенсия като поборник, и то много евентуално по свидетелствата на Захарий и други „свидетели“? Министър на нещо при Драган Цанков или Ернрот?!
***
Не. Аз предпочитам да го обичам, какъвто е бил. И като патрон на любимия ми отбор.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
криза, която тихо расте" />
