Народопсихологията, макар и да не е наука, винаги ни прави “small-minded”
Ще ви кажа съвсем честно, по повод на отразяването на войната у нас: ако нямах толкова опит в медиите, щях почти да се разплача като един малък Ноам Чомски – защото ние в голяма степен нямаме „медии“ per se.
***
Т.е. медии, които задават въпроси и същевременно предлагат отговори. Разбира се, има две-три, има „острови на течението“, но повечето са разделени по глупавия признак „за или против“ – например за клането в Буча. И други кланета, за които тепърва ще научаваме.
***
Ясно, в условия на война, двете насрещни пропаганди също воюват. Но има и съвсем човешка гледна точка – например към онази трудно подвижна баба, която бягаше от „денацификацията“ в Харков.
***
Да не бъда краен, но Русия веднъж и завинаги се разомагьоса.
***
Най-болезнено си отива митологизираният образ за Великата Отечествена – и както каза Вирипаев, ветераните от онази справедлива касапница се въртят в гробовете си. Струва ми се, че имаше и символичен край на тази митология – за онзи 96-годишен човечец, оцелял в три немски концлагера преди близо 80 години, и убит от ракета на „своих“ в скромния си панелен дом в Киев. В рамките на един и същ живот. Какви ли чувства биха минали през душата му, ако можеше отнякъде да види традиционния „Безсмъртен полк“ на 9 май?
***
Ще мине време, ще погледнем на това и културологично, но не съзирам никакво бъдеще за тази страна като „бранд“, освен ако някакви „здрави сили“ не вземат съответните мерки? Разбира се, сърцето ми кърви за невиновните в Русия – от споменатия Вирипаев до последната продавачка в „Берьозка“.
***
Впрочем, аз говорих с едни продавачи в „Берьозка“ – млади хора, които напълно недоумяват какво прави тяхната квази-имперска власт. Повечето са хора, избегнали беднотията още преди войната, дошли на работа в Европейския съюз.
***
Накратко, те казват така: ние правихме, каквото можехме, но централная власть, дори и да се бунтуваме срещу нея, решава съдбата ни.
***
Сърце, а не санкции за всички руснаци (от културата или не), които са омерзени от тази идиотска, но и някак закономерна война. Уви, покрай сухото ще гори и суровото.
***
Аз, впрочем, разбирам всичко (освен безсмислената, животинска жестокост), то работата ми е да разбирам всичко, това е задължение на всеки културен антрополог, по спинозовски. Разбирам, че в тази огромна държава е на практика невъзможно да установи демокрация, вследствие на което по брутен национален продукт тя е зад „малката“ Южна Корея. Разбирам, че елитът в големите руски градове е изначално против, но като цяло си трае, за да оцелее (не за пръв път), разбирам и че средният бачкер в Челябинск, примерно, е промит от държавната пропагадна и „знае“, че некви „наци-укри“ там едва ли не ядат малки деца, особено в Луганска област.
***
Всичко разбирам, освен едно – защо ние, сякаш упоени от битуването в нашия чудесен, постлиберален западен фантазъм за демокрация, допуснахме да се случи това, флиртувайки с кремълския изрод, връчвайки му олимпиада и световно първенство по футбол. И как никой европейски или американски политик не успя да прогледне отвъд „руските енергийни източници и сделки“, да се светне за намеренията на вечната източна сатрапия, скрита зад хоругвата на Православието.
***
Преди време имах добър познат, украинец от Харков, с малък бизнес, две-три магазинчета, плюс некви неясни за мен тамошни далаверки с бензин, и все пак нещо като средна класа. Идваше на почивка у нас и се шегувахме на тема „водка“ и „не се прави на украинец, щот говориш само руски“ – той настояваше, че украинските брандове водка са по-добри от руските, и че съществува украински език. Вчера разбрах, че този мой приятел вече го няма, заедно с двете му деца – на 9 и на 3, и болната му майка. Баща му, на 84, спасил се някак в Лвов, ми писа. И сърцето ми се скъса.
***
Той говореше руски и това беше майчиният му език. Аз говоря доста добре руски, както и пет други, но сега, специално и символно, на руски вече няма с кого – вече няма да има „разправия“ дали „Немиров“ или „Московская“.
***
Имам приятели и в Русия, супер умни хора, които казват, че – морално и чисто технически – ще стане много трудно да се живее в Русия, след всичко.
***
Големият въпрос е, че голяма част от планктона се поддава на пропаганда. Разбираемо.
***
Като психолог ми се струва, че руските парени, пратени в Украйна, също са жертви – в случая на инстинкта за зверството, на военния закон на всепозволеното. Това, с извинение, важи за всички подобни 20-годишни момчета, включително за немските през 1942 или руските през 1945. Има ужасяващи свидетелства за това.
***
Актуалното е да се разстрелват ей така хора, заради „войнишкия синдром“, и да се изнасилват украински момичета. Просто защото може.
***
Представете си средния руски 19-годишен войник, ама наистина. Това не е изграден „човек“ – това е, в общия случай, промит елементарен мозък, отдаден на животинския си инстинкт.
***
Тук е моментът да ви разкажа за баба ми Буда, софиянка: тя, Бог да я прости, не знаеше нищо за геополитиката, но казваше, че „немците, бабе, бяха уважителни“ (става въпрос за идването на войските на Райха у нас, като плацдарм към Гърция и Югославия), но през 1945, викаше, „руснаците бяха като варвари“. Тя казва, бягахме в планината, само и само тия да не ни изнасилят.
***
Тя, разбира се, не знаеше какво е „групов интелект“ или „вътрешна група“, но инстинктивно ми съобщаваше, че предаването пред груповия варварски „нус“ не води до нищо добро.
***
Защото това е всъщност заучената безпомощност – групата не може да се изтръгне от себе си и да се самоорганизира, а груповостта, във военно време, „ражда“ чудовища.
***
Сещате ли се за провала на Априлското въстание? Четете Захарий, той, без да иска, поставя присъда на нацията. Никой не излиза, никой дори не дава хляб на наште момчета, те умират за въглехидрати в Балкана.
***
Защо го припомням? Заради немъжката ни позиция, за пореден път в историята. И защото тва е типичното наше треперливо „абе, за всеки случай“, „дай да не дърпаме дявола за опашката“. И така оставяме въстаниците си без хляб. А в сегашния случай дори има цели политически сили, които са срам за нацията. Някои от тях – 130-годишен срам.
***
Затова и обикновено стигаме до кладенчето с главата на Бенковски в Тетевенския Балкан.
***
Ние, макар и колективистична култура, си оставаме отвратителни като групова психология, извинете.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
