Защо го толерираме – държавно и обществено?!
Да сме честни: заради наводненията, последвалия траур и какво ли не, пак някак изтикахме медийно темата за насилието (домашно или световно) в ъгъла.
***
Е, аз забавям, но не забравям.
***
Всичко, което ще имате невероятното удоволствие да прочетете тук, по някакъв начин е свързано с моите нереални философски и психологически познания по темата, защото насилието засяга “nous”-а и въобще етологията (науката за човешкото поведение) още от Парменид насам.
***
Всички ние живеем живот, който в изключителна степен е потънал в насилие. Това мое изречение, което се появява многократно под най-различни форми в монографията на Марк Воробей “The Concept Of Violence”, изразява проницателен опит, мотивиращ цялото му изследване, пък и моите като културолог.
***
(Воробей обаче не е предвидил нас, българите, и квази-османското ни отношение по въпроса, просто защото ние сме неква въшка, която няма нито смелостта, нито дори малкото основание да излезе на челото на световната история, еле па по отношение на мисловното. Ма тва е тема за други „Фрагменти“.)
***
Твърдението му обаче не е замислено само като критична диагностика на съвременния ни свят, в който нови войни, терористични актове, последиците от глобалната бедност, както и фашизми, сексизми и расизми ни сблъскват всеки ден с насилието. Това неговото е общо съображение за несводимия характер на насилието в човешките общества и животи, което квалифицира този феномен (също) като предмет на философско изследване, т.е. като понятие за мислене.
***
Този анализ впрочем е поучителен, тъй като има за цел да изведе аспектите и измеренията на насилието. Воробей ориентира оценката си чрез пет критерия, които определят "петте най-фундаментални "измерения" на насилието: вреда, действие, жертва, инструменталност и нормативност, напомням отново.
***
В хода на аргументацията се споменават и други аспекти, като например разграничаването на физическо и психологическо насилие или въпросите за предвидимостта, преднамереността и предотвратимостта. Освен това съпоставянето на определенията с конкретни случаи има за цел да покаже колко озадачаващо и сложно може да бъде идентифицирането на насилието. Аргументацията обаче в някои моменти се оказва досадна, тъй като се заплита в твърде подробен анализ на конкретни определения и техните слабости, губейки концептуалната концентрация.
***
С други думи, ако самите ние не се борим срещу насилието като граждани, в нашта нефункционална държава на практика няма кой.
***
Едно от големите противоречия при дефинирането на насилието се отнася до неговия обхват. Още от самото начало Воробей се застъпва за по-широко понятие за насилие, а не за ограничаването му до случаите на пряко физическо увреждане.
***
Ерго, психологическото насилие. То минава под радара на закона, но може да бъде дори по-смазващо. Опасявам се, да бъда съвсем честен с вас, че дори аз често съм го практикувал и към двата пола, а сега с нетърпение чакам и останалите 33 вида, за да го приложа и към тях.
***
Но отвъд шегата: първата дефиниция за насилие е заимствана от Оксфордския речник на английския език, към която се добавят очевидно по-сложни варианти, например от Джеймс Чайлдрес и Робърт Холмс, преди накрая да се върнат към най-полезната парадигматична дефиниция: "Насилието е упражняването на физическа сила с цел нанасяне на телесни повреди или щети на лица или имущество". След като е преминал през поредица от неясноти на определението и въпроси, които произтичат от него, Воробей най-накрая правилно проблематизира този подход заради неговата едностранчивост. Междуличностното насилие "набляга на това, което индивидите правят на другите, за сметка на игнорирането на това, което де факто се случва с хората в действителност".
***
Освен това има и много ключови противоречия, които възникват при идентифицирането на насилието, като например оправданието на войната или държавното насилие; въпросът какво се счита за сексистки тормоз или изнасилване и т.н. - те остават отворени или изцяло се прехвърлят в полето на морала (а не на критиката, политиката или други видове нормативна ангажираност).
***
Следователно, неяснотата и ценностната относителност стават ключови.
***
Този извод поставя под въпрос самия мой подход. "Понятието за насилие" може да се окаже такова, което не може да бъде схванато чрез проста дефиниция, ако искаме да кажем нещо (теоретично и практически) поучително за него. Да се справим с това понятие е философска задача и същевременно политическа намеса - в противен случай оставаме с непоправимо неясна аргументация.
***
Известната "Критика на насилието" на Валтер Бенямин може да се разглежда като пример за дискусия върху насилието, която съчетава анализа с фундаментални политически въпроси относно връзката между правото и насилието, които трябва да бъдат разгледани, за да се изясни къде и как точно насилието е редуцируемо или нередуцируемо в човешките общества.
***
Заниманието с насилието се нуждае и от подкрепата на други теоретични перспективи. Забравете моите препратки към Аренд, Бътлър и Жижек, те са игра на ума в случая: става въпрос за нещо много сериозно.
***
Накратко, имаме огромен социокултурен проблем, при който домашното (пък и което и да е друго) насилие е със статус на полуприемливо.
***
Извън евентуалната държавна кампания, която да иска да се справи с това (и да гепи 80% от кинтите, познаваме се), имаме само едно: бавно и напоително да се внушава на Gen Алфа-поколението, че тва с биенето на жени и изобщо когото и да е не е куул.
***
Аз съм страховит мислител, но нямам ресурса и инструментите. Мога само да кажа, че мисленето на насилието тук означава да го свържем с измеренията на съвместния ни живот и да се опитаме да разберем как те се превръщат в насилие и при какви условия. Разчитането на социалната теория спомага за разбирането на това как „структурното“ насилие е преплетено с нашите реални институции и социални практики, така че връзката му с междуличностното насилие да може да бъде разгледана по-точно.
***
В това отношение е необходима и друг вид теория, ако ме изтърпите още малко. Това е традицията на критическата история на насилието, към която принадлежат моите „съученици“ Ницше и Фуко. Тази мисловна линия разглежда насилието като средство за установяване на социален ред и се опитва да обясни неговите трансформации в хода на развитието на модерните общества. Тези разкази показват как модерните общества постепенно потискат прякото физическо насилие в отношенията между властите (и между властите и нивата на „народ“) в полза на по-скритите форми на психологическо или структурно насилие.
***
И превенция, превенция, превенция. В противен случай си оставаме тъпо общество и държава, която ходи след събитията – били те природна стихия или бъг в мисленето.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
