За кого ще гласувате? И изобщо дали?
Днес да опитаме така: защо не обичам “happy ending”? В киното и изобщо? Не го наричам „хепиенд“, щот само хората, които не владеят английски език, го наричат съвсем невежо така.
***
Опростеният отговор би звучал като следното: ми да, киното, особено американското, има и психологическа функция – да те оттегли от действителността за два часа. И да повярваш, че Доброто е в състояние да победи, преодолявайки всички Зли обстоятелства. То е част от чистото забавление и не бива да те хвърля в размисли, хеле пък в психологически turmoil. Свързано е и с прословутия принцип suspension of disbelief, без който киното не може да съществува в попкултурния си вариант – т.е., най-простичко, ако не потиснеш неверието си към това, което виждаш (че не може да се случи в реалността), няма как да се потопиш в историята, която ти разказват от екрана.
***
Още по-простичко, ако позволите тази шега: покойната ми шопска баба Будинка обясняваше въпросния suspension of disbelief така – „бабе, това са само артисти, те само се правят, то не се случва наистина“. Баба Буда, разбира се, не знаеше за древните киници и скептици, както и за възможността киното да „убива“ този здравословен и някак „законен“ позитивизъм. Не знаеше и нямаше как да знае за „артхаус“-филмите, за „новата френска вълна“, дори за Тарантино. (Тя така и не разбра, въпреки че търпеливо обяснявах защo, как и защо почина Винсънт Вега, а не актьорът Джон Траволта.)
***
Но баба ми инстинктивно знаеше нещо важно – сякаш за стоическото схващане за добродетелта, която би трябвало да се съпровожда от известна умствена студенина, а страстите да бъдат потиснати. Защото културната ни история е пълна с примери, в които не само лошите, но и мъдреците биват осъждани.
***
Тук една интермедия: покойния Белмондо го изпратиха с държавни почести (en hommage à Belmondo и т.н.), но най-важното в изпращането като че беше невероятният саундтрак на Мориконе към „Професионалистът“ на Жорж Лотнер – иначе относително тъп екшън филм, но, забележете, без happy ending. Ерго, в нашето попкултурно съзнание остава предимно лошият край – Джак замръзва и потъва, дъщерята на Майкъл Корлеоне е убита погрешка, някоя партия не може да сглоби кохерентна тактика за участието си във властта.
***
Мъдрецът (най-нагло соча към себе си) не изпитва състрадание per se. Каквото и да стане, той не страда дълбоко – или поне не го показва. Приятелството и роднинството, така възхвалявано от Епикур и елинистическите философи, е нещо хубаво, нещо, без което „не можем“, но никога не бива да се стига дотам, че несретите в личния свят да могат да разрушат „святото“ ти спокойствие. Колкото до обществения живот, ти можеш да смяташ, че имаш дълг да се включиш в него, тъй като то означава действена проява на справедливост, извън суетата. Но ако си стоик от епиктетов порядък, досущ като вашия покорен слуга, не ти е истински важно.
***
Стоикът не е добродетелен, за да твори добро, а твори добро (по своему), за да ОПИТА да е добродетелен. На него дори не му хрумва да обича ближния, както обича себе си: любовта освен в един повърхностен смисъл я няма в представите му за добродетелност.
***
Имам предвид любовта като чувство, а не като принцип, по който се живее. Основните стоици – Епиктет, Сенека, Марк Аврелий, Секст Емпирик – „проповядват“ нещо като универсална любов, предхристиянска, но това не е любов в днешния смисъл на думата. Кант, който прилича на стоик (и на мен, the horror, the horror) казва, че трябва да си мил към своя роднина, но не защото непременно го обичаш, а защото моралният закон вътре в теб предписва И доброжелателство.
***
Но тук и един caveat: ние можем да обичаме Кант, но това не означава, че непременно е прав, даже обратното. Старият Имануел, между нас казано, е супер крив и неприятен социопат, за когото няма свидетелства да е правил дори веднъж секс в Кьонигсберг, т.е. малко да „чилне“ от всички тия разсъждения заради самите разсъждения. Ако приемем, че той е вид далечен наследник на Зенон, то би трябвало да попътува и да отвори ума си – което никога на практика не се случва.
***
Защо го казвам? Защото аз, впрочем, съм нечовешки фен и на Тертулиан, който твърди, че според споменатия Зенон боговете изпълвали материалния свят така, както медът изпълвал восъчната пита (в много хлабав превод). И това става съвсем ясно, когато добавя, че според Диоген Лаерций Зенон е твърдял, че Основният закон, който кореспондира със скептицисткия разум, е тъждествен на самия Зевс. Т.е. че Бог („теос“), ум („нус“) и съдба („тюхе“) са едно и също. От православна гледна точка това, разбира се, е отвратително като космогония – но аз, подобно на Талес, казвам, че колкото и да вярваме, НЕ ЗНАЕМ.
***
Дано не ме отлъчат от Еклесията.
***
Между другото, понеже споменах “Le Professionnel” – финалната сцена (за разлика от онази в книгата на Патрик Алигзандър „Death Of A Thin-Skinned Animal“, страшна тъпотия, по която е филмът) е сякаш метафора на сегашния ни български живот. Ние сме досущ Жослен Бомон, героя на Белмондо, който смело се отправя към хеликоптера, и „погрешка“ – или пък не - го застрелват в гръб.
***
Спомнете си Захарий, който заедно с дядо ви Вазов и Йовков е нашата безкрайна българска свяст – „като превзехме и тая капия, войводите поведоха четата към делийската чешма, обсадена откъм царската бахча, и в това време се блесна – неколцина НАШИ бяха пушнали по нас, от височината на минарето“.
***
Щот тия въстаници, нашите вечни момчета, които после бягат по Стара планина и копнеят за въглехидрати, им разбиват на тия други българи рахатлъка и „бизнеса“, свързан с османската власт.
***
Вие бихте казали сега: хаос в българската политика. Аз казвам: вид здравословен тип „агностицизъм“ ще е добре, когато решавате, гласувайки. Какво имам предвид ли? Всеки от вас, относно как се гласува и кво да се прави, може да бъде три неща – a non-believer, a true believer или a critical believer.
***
А може да решите и да не решите.
***
Но поне помислете, FFS.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
