Р ека Дунав е по-стара от света, изригва от сърцето на Европа и блести като сабя на гръдта й, разделя народи, държави, земя и небе – само птиците над нея летят свободно. Натежали, отмалели накрая, водите й възсядат двата бряга, затрупват ги и грохнали от път се спускат през ръкавите си в меката прегръдка на морето, без да свършат, без да изтекат в годините…
Тука, в Северна Добруджа, когато Дунав се наричал Истър, близо до делтата на реката и сред блата и езера, нашироко се настанил с племето си кан Аспарух. На този отрязък земя древните думали Онгъл. Тук първосъздателят на днешна България живял двайсетина години, издигал вал след вал, строил укрепления, воювал с хазари и авари, за да опази територията си. Накрая настъпил и сблъсъкът с империята Византия, която решила да отпъди българите, но кан Аспарух я победил, прескочил Дунава и повел племето си на юг. Тръгнал към по-топла земя, към по-високи хоризонти и небеса. Великата река, заедно с Онгъла, останала завинаги в сърцето и душата му.
Знаел е кан Аспарух, че реката идва от земите и планините на нибелунгите, виждал я препълнена с риба, която се мята над вълните до устието й, като я покрива с небесни отражения и метален блясък…Знаел е той какво има зад отсрещния бряг на изток, на юг и запад, надолу, към топлите морета – безмерна шир с планини, реки и равнини, една от друга по-живописни. Представял си е българинът кан ювиги, че в центъра на тоя подвижен пейзаж, до самите облаци, се въздига планината Хем, обител на красота и покой, до която може да стигне и да спре походът на племето му…
Двайсетина години река Дунав храни първобългарите, храни и пои конете и стадата им. През това време жените раждат деца, пеят люлчини песни и държат живо домашното огнище. Мъжете коват нови оръжия и сечива за бран и защита, строят крепостни стени, оставят нетленни знаци на своето местожителство до ръкавите на Дунава. Пътят на реката, пълноводието и богатството, което носи, разливите й в морето най-накрая дават на племето кураж и сила за живот, за бъдеще…
Под разливите на реката и надолу край морето припламва кафяво-зелен къс земя, нито зъбери, нито бездни, а равнина – плуват в нея ръждиви хълмчета и могили, пламъци от макове, облачета пелин, нивя, гъсто посечени от синори…Тук-там белеят кости от знайни и незнайни племена, проблясва острие на копие…Тънки пътища, изровени от копита, пробягват от хоризонт до хоризонт, а край пътищата димят поселища, пълни с живот и смърт…
Някогашната Малка Скития, Добруджа е тая земя.
По тая земя стъпва кан Аспарух и носи в сърцето и душата си великата река и Онгъла.
От тоя кафяво-зелен хълбок, посечен от сабята на Дунав, тръгва България, опва младо, горещо тяло под Силистра и Добрич, потръпват нежни гънки до Плиска и Преслав, набъбва и расте тая земя нататък, през Лудогорието, до Търново и към Балкана, и слиза надолу край извивките на Марица…
Но никога да не излиза из ума ни, че отечеството ни е там заченато, при северните ръкави на Дунав, и там още е жив нашият корен. Слава Богу, реката и днес дава на племето ни кураж и сила за живот, за бъдеще…
