Морето на моя живот

„Какво е това – морето ли, откъде е дошла толкова много вода, каква е тази безбрежност до където очите ти стигат и виж как бързо се движи надолу сякаш някой я гони, а пък тя все не успява да избяга...?“

Все невинни детски въпроси, загнездили се дълбоко в съзнанието, които те терзаят и денем, и нощем и чиито отговори не ти звучат верни, защото знаеш, че има нещо отвъд това, че има нещо магично и вълнуващо в тази невероятна водна шир, простряла се почти до хоризонта.

В тази магия плуват древни и непознати създания с дълги опашки и блестящи люспици, сякаш извадени от приказките, които мама ми разказва всяка вечер, преди да заспя. Но тези образи не са измислени, те са там, аз мога да се надвеся и почти да ги съзра, да им се полюбувам и да ги докосна с ръка. Всички те са мои приятели, аз виждам техния дом – тази водна безбрежност и красивите зелени растения, разстилащи се като невидим воал между техния свят и нашия, скриващ техните най-съкровени тайни от нашите човешки очи и предпазащ ги от хорската суета.

„Какво ли е да живееш на такова място, колко ли интересни и забавни неща биха могли да се правят в тази шир?“ – вълнуваше се малкото момиче, застанало на брега досами водата. А това богатство наистина криеше безброй вълшебства, пазеше ревностно своя произход, своите мечти и надежди. То бе изворът на живота, всичко започваше от него и свършваше с него. Ако човек искаше да разбере откъде произхождаме и накъде отиваме, трябваше да се гмурне в дълбините му, да се запознае с неговите обитатели, да го обикне и да му се отдаде.

В миналото всичко беше наистина магично, неземно и вълшебно. Застанала там можех да съзерцавам тази синева с часове, без да се изморя изобщо, любувайки се на пъргавите вълни, подскачащите рибки, нежните водни растения, веселата глъчка на децата, играещи си на брега. И това бе може би най-красивият и безгрижен период на моя живот – детството.

Детството за мен означава вкусната питка и сладко на мама и безкрайните часове, прекарани на брега на тази красива река. Заспала нощем от изнемогата на деня с мисълта за това какво ли ново и интересно ме очаква на следващия ден и играейки на следващия ден аз неусетно пораснах. Започнаха да ме интересуват толкова по-различни неща, животът някак си се усложни изведнъж. Розовите крилца и пеперуди в небето в един миг изчезнаха, мислите за хвърчила, принцеси и водни кончета се заместиха от неспирни уроци, разходки с приятелките и всички други проблеми, присъщи на растежа. Веднага след учението дойде и работата, която безжалостно разкъса на парченца нежните ми пърхащи розови крилца.

Дойде денят след дълго отсъствие да се завърна у дома. След прегръдката за мама и татко и винаги вкусната питка със сладко, дойде ред и на моята тъй самотна река. Запътих се бодро към нея с онова неистово детско желание да я видя, почувствам и докосна..Аз се приближавах, ето почти бях там, сърцето ми тръпнеше от вълнение, видях очертанията й – толкова нежни и изкрящо сини.

И тогава дойде този мрачен миг. Видях моята синева, моето вълшебство посърнало, измъчено и изтерзано, видях всичко това, което всеки беше изоставил в нея и я беше омърсил. Душата ми помръкна, сви се и се натъжи безмерно, това беше най-ужасното нещо, което бях виждала до този момент. Възнегодувах от тази явна човешка безсърдечност. И се почувствах наранена, сякаш самата мен нараняваха хората с тази своя деградивна дейност. В мен откакто се помня растеше и зрееше един човек-еколог по душа. В този миг този човек излезе от обвивката си и се закле, че ще направи всичко това, което не е могъл да направи за своето синьо вълшебство.

Връщането назад у дома беше и едно своеобразно връщане в миналото – така любимото мое детство. Ходейки си припявах любими песнички, въображемо играех на любимите си игри, скачах на ластик и рисувах сърца по паважа, скришом си червях устните с червилото на мама и въздишах по розовото пони от детската си книжка и слънцето над мен сякаш пак заблестя по онзи негов си начин и свежият въздух пак поде косата ми в онзи необуздан и нежен вихър от едно време..И тогава за секунда усетих пак как искам да полетя, как меките крилца на детето в мен изникнаха вмигом.

И в този миг мога да кажа, че бях истински щастлива – щастлива в моя роден град, на брега на най-любимата ми река с величественото име – Дунав!