Моята река

,,Най- красивото преживяване, което можем да имаме е усещането за тайнственото! Като първично чувство, то е залегнало в основите на истинското изкуство и истинската наука. А ако някой вече не го познава и е престанал да се учудва, да усеща трепета на удивлението, той е безжизнен като гасена свещ.” (Айнщайн)

Сключих таен приятелски вечен съюз на Честна скаутска с моята река едва на пет! Първата голяма криеница в живота си скалъпих с вълните...На шест разбрах, че реката не пречупва камъка със сила, а с постоянство! На седем вече знам, че въображението е по-важно от знанието!

Някога в паметта на шепота на толкова лета се случваше чудото на моята топла среща с реката! Още се чудя каква точно парабола описва подскокът на камъчето при нежното си докосване с косите на течението...? Какво се случва, когато частиците на нейно величество вълшебната вода се движат само по посока на течението? Съществуват ли предели за водораслите, горните и долните течения? Как тези два атома водород подскачат като нещотърсеща жабка и се сливат с един кислород, за да можем днес пиейки една чаша вода да си спомним, че и тя има памет...и навярно затова сега ме връща към някога...към босоногото пристъпване на дланта!

Преди началото винаги се ражда мелодията! Грацията на ноти изрисувани по стените и коритата. А тиктакането на стичащата се вода е като балерина, търсеща своята пачка..

Насред полето толкова накацали слънчогледи, работливи мравки багрят земята, шумолящо нашепване на листа от топола прискърцва в делника, спускащи се по ледена пързалка глухарчета играят на куцанка, игриви подскоци на чучулиги, бродирани дантели от макове, аромат на диви ягоди, натежали класове, благодатно време, чиста безбрежност....и някак си ходещ по своему делник, пъхнал в панталоните си листчета късметчета!

Отдавна селото бе събуло потурите! Само старите цървули се мятаха като дъждобрани по деретата. Тая пролет, Бог раздаде топли дни! С времето се обраха и първите реколти! Тракторът само чака някоя паяжина да изскръцне и да се намърда в делата на работливите селяци! И всичко това случващо се във време на хармония, чародейство и светоусещане с природата!

Връзката с природата е като вечна спътница по пътя, която ще дойде да пусне семе и да напои душите със сияние! Тогава още панталоните се шиеха с копчета..Та да може, когато стане рано заран човек, закопчавайки се да се позамисли, да планира..., да се усмихне! А сега с тия ципове – иди, че дойди!

В тия мои детски времена хората още носеха забрадки..ставаха по първи петли, замесваха тестото, нахранваха всички животни, премитаха и всецяло се отдаваха на природата! Знаеха, че дадат ли...ще се върне...Или както днес го наричат в технологичния свят – обратна връзка! Към цялата тая описателност струва ми се трябва да добавя ширната плетеница от песни и игри!

Дернеците – седенки, на които се обсъждат всички хруми, се случват вечер по тъмно. Тогава, когато селото полу е сложило своя калпак и затворило с едното око погледа към изтичащия се ден! Тия дернеци се случваха я по сайванта – пространство пред самата къща, я по долната махала, я на центъра след хорото...

Но в мое село част от дернеците се случваха до една река – селската...и до ден днешен, като я извикам в спомените си, още не знам как да се обърна към нея, с какво име да я нарека.. обикновено тия предмети и обстоятелства, които оставяха диря и трохи от тези на Емил от Льонеберя, винаги се означаваха със свое собствено име...Тази река, пресичаща от мост до мост моето село, не бе надарена със способността да си има име! Всички я наричаха: Реката! Но за мен тя не бе просто река...тя бе моята река....Ако би следвало сега да ви я нарисувам, едва ли всичките темперни бои на света биха ми стигнали. Ако следваше да я обрисувам с думи, то с какъв препинателен знак да започна..тя си е моето многоточие! И макар че е собственост на света, на ширния въздух, на всички букви по тревата, тя си е моята! Моята притежателна!

Всяка вечер на дернека се случваше чудо...Когато стана модерно да публикувам личния си живот в социалните мрежи, бях написала статус: Моята! После всички ме питаха коя е тя? Аз им отговорих Моята Шир!

Та чудото идваше малко след осем..Лятно време, изпълнило въздуха с аромат и натежала вибрация от топлинно усещане! На малко чердже са придошли малки и големи, млади и стари...Лек ветрец олюлява клоните на износените от световъртеж на вибрация и взаимоврзъка човек – природа, стари тополи!

Мъниците, които играят на ,,Камък”, омесват топчета от кал и ги нареждат до брега...като таен ритуал, който идва да покаже сръчност и съсредоточеност... Тия топчета, които децата наричаха АЛЕФ – точката, която събира всичко останало, имаха своето мистично зачатие...Всяка вечер те се зачеваха с такова чувство и себеотдаване! И ако из полето отекваше вик: Насам! Насам!...всички сетива на тия работяги се отключваха.. Да, сега знам, че с думите, човек може да лекува..Да гради светове! Да оформя захарни памуци на дните! Захаросаните близалки по панаирите с танцуващи мечки още не бяха излезли...Тия топчета се омесваха и чакаха..

Така до времето, в което в сладки приказки кака Тодора се зададе от големия кравай на селото с пълна торбичка. В нея тя бе намазала няколко самуна хляб с масло и сладко! Идваше точно на време. Раздаваше на всяко босоного дете по една филия! Вадеше по няколко празни лъжици с различна големина, започваше да ги докосва една в друга, тъй че те притворяваха движение и звук на скрити, потайни мисли...

След ритуала, водата ставаше като че ли по-пенлива...Реката все си бързаше...не спираше пред никакви пътни знаци... По коя магистрала с равноускорително движение се спускаше тя? Как пречупваше вълненията на хората по здрач в чистото си огледало? Нима тя не е едно пътуващо колело, което по пътя си събира отделните камъчета от мозайката...а тя се нарежда с присъствието на човека и неговото отношение към природата! И тъй като тия хора бяха мирни и справедливи, тя никога не разваляше магията в полунощ! Прибираше ги в своя необятен дворец!

Всяко дете имаше своето топче...Сега започваше истинското състезание! Когато децата грабнеха в длани направените от тях топчета, им наричаха някакви вълшебни думи...Моите беше ми ги казала прабаба ми, която пък ги знаеше от баба си..Това е традиция, която се предава в къщата, явно в моята аз имах тази чест.. Затваряхме очи! Миглите сливахме със сатененото докосване на нощта! Отброявахме до пет и хвърляхме от другата страна на реката...след това пробягвахме разстоянието до другия бряг, което минаваше през топла среща с бодилите, ситни камъчета по прашец от черници, сухи терени, жабешки вик, песен на щурец..още чувам, че вятърът повтаря:

Честна скаутска, Честна скаутска...

Който стигнеше пръв до своето топче, печелеше! Получаваше бурни овации и комплимент от пришки..Тогава изпълнил своята мисия, можеше да реализира своята тайна среща с реката. Колко ли тайни такива срещи съм имала? Само нощта помни!

Една такава си спомням и днес: Върви по пътя....напред, напред! – нашепваше отражението на водовъртежа!

Моята река пак е там и навярно пак ме чака...да поиграем на топчета!

Колко ли календари е сменила? Как е натежавала в размяната на сезоните? Дали още има своите деца, какви ли думички наричат те...и случват ли се чудеса? Кой знае...може би тази нощ ще разбера!

Преди и след многоточието: виж едно писмо от знаци, пропътувало времето.. и тъй като не се е загубвало, а само прикрепвало към писмата на гълъба, можеш да го видиш като отделен файл. То пристига при теб с цялата си топлина!

,,Веднъж щом си опитал летенето, вечно ще ходиш по земята с поглед, обърнат към небето, защото си бил там и винаги ще копнееш да се върнеш там."