В изитката му е впечатляваща. Вярва, че сме съ-създатели и че ние всички сме едно. Живее активно и се опитва да го прави съзнателно и холистично, воден от принципа „Осъзнавай и действай”.
Със сериозен опит в голяма международна корпорация като управленец и финансист. Горещ привърженик на концепцията за пазарна икономика и социално отговорен капиталиъм. Има четири деца и прекрасна жена. Избягал над 40 маратона, ултрамаратона и триатлона. Изкачил едни от високите планини на планетата. Филантроп. Казва, че за него най-интересното предстои.
Голямото му желание е да намери начин да съчетае успешно спорта с благотворителността. Той е и човекът, който организира първият маратон извън София у нас - Маратонът на приятелството в Плевен (в края на септември тази година) и сам го отчита като голям успех.
- Какво е нужно, за да почне човек да изпитва нужда да дарява? Вашият личен път как тръгна?
- Със сигурност има някакъв пределен момент, когато осъзнаваш това и същевременно имаш възможност и можеш да го направиш. Ще го разделя на две. Едното, което според мен е автентичното и важното, е онова, с което си роден и което ти е дала природата, по начина по който си създаден, степента на развитие на съзнанието.
Твоята лична мотивация е свързана и с благоденствието на другите, не само личното ти благоденствие. Някои хора се раждат такива, а други трябва да се развиват. Просто трябва да си достигнал едно определено ниво на съзнание. Ганди казва, че най-добрият начин да се намериш, е да се изгубиш в услуга към другите. Запомнил съм го, защото много ми харесва и мисля, че е много вярно.
Ако погледнем към религиозните учения, ще видим, че там казват „Дай и ще получиш!”. Важно е първо да дадем, а става така, че често бъркаме поредността. Ефектът се вижда след дълъг период от време, ако първо си дал. Когато тази концепция е твоя автентична мотивация, като под това разбирам нещо, за което ти не се замисляш, а го правиш, защото вярваш в него, тогава това става естествено. Тогава нещата се подреждат, и това според мен, е първото условие.
Второто условие е, ще ви кажа как се случи при мен, да имаш определени ресурси – финансови, времеви или друг тип - нещо, което можеш да дадеш. Предполагам, че дарителите най-вече дават техен личен ресурс, а не като майка Тереза да са посветени изцяло на хората, те отделят от тяхното собствено богатство или време.
Така се случи и при мен, в един момент в работата ми започнаха бързо да ме повишават, което се отрази и на доходите ми. От момента, в който вече семейството ми разполагаше с повече, отколкото обикновено ни беше нужно за месеца - някъде там се роди решението ми, че след като имам повече ресурс, защото парите са важен ресурс, значи мога да отделя част от него, за да донесат добра промяна и за някой друг.
Това беше преди двайсетина години, тогава всъщност започнах да работя с Елица Баракова и нейната организация.
- Как избрахте първата кауза, за която да дарявате?
- В началото нямах увереност и се обърнах към специалист, определих някаква сума и казах: С това разполагам, искам да ги дам в подкрепа за възрастни хора. Младите хора са важни, безспорно, но животът е толкова важен и в края си, както и в началото и в средата му. Това са нашите майки и бащи, които реално най-много пострадаха от прехода и които в залеза на живота си мизерстват.
Намерихме един дом за възрастни хора, в Горна Баня, проверихме от какво имат нужда и им купихме балатум, това беше най-належащо при тях. В друг дом за възрастни помня, че купувахме хранителни стоки и т.н.
Следващата година обаче си зададох въпроса – какво да направим, че да има по-дълъг ефект от нашата помощ? Еднократната помощ не ме удовлетворява. Тогава поисках от фондацията да ми дадат списък на деца в затруднено финансово положение, стипендианти, измежду които лично, след интервю, избрах трима - две момичета и едно момче.
Едното момиче завършваше Консерватория, живееше само с баба си и нямаше никакви средства. Отпуснах й стипендия, но след завършването тя дойде при мен и обяви, че не желае да получава повече пари, иска да си търси работа и ще се справя сама. Днес живее и работи в Германия, уникално момиче!
Другата, Яна, имаше още по-драматична съдба. Майка й беше украинка, която имаше деца от трима различни бащи и в крайна сметка децата й се озовали в дом, като Яна беше най-голямата. След навършване на 18 години, тя трябваше да напусне дома и да се адаптира навън. Беше приета студентка във Великотърновския университет и аз й предложих стипендия докато учи. Тя отказа, но поиска да й помогна с един курс по английски, както и стана.
Третият случай беше най-интересен за мен – той ми донесе най-много удовлетворение. Става дума за едно семейство в много затруднено положение, бяха им изключени ток, вода, спрени всички режийни, а беше зима... Момчето им беше прието в СМГ, а сестричката му, в първи клас, при бой в училище й бяха извадили окото. Майката беше много грижовна, но непрактична и не можеше да осигури децата си. Най-напред покрих разходите за сметки, а на момчето дадох стипендия. Баща му не желаеше да го вижда и аз влязох в ролята на ментор.
В девети клас започнахме да се виждаме с него редовно, той започна да се подготвя за кандидатстудентски изпити и тогава разбрах, че не знае изобщо английски, нито дума. Питах го къде ще кандидатства след като завърши СМГ, все пак това е едно от най-добрите училища в България. Той каза, че няма представа! Решихме да мислим заедно по въпроса и той взе решение да учи в Щатите. Свързах го с хора от "Фулбрайт", направиха му консултация, започна да учи английски и го научи!
После в 11 клас заедно избирахме университета, където ще кандидатства. Приеха го на доста места, но все пак правихме сметка и на финансите, а аз продължих да го подкрепям, след като замина за Щатите, докато завърши.
Миналата година бях в Ню Йорк на дипломирането му и съм много горд с него, той се оказа един много успешен проект! Сега е в Рочестър, завършва магистърска степен по физика, готов да се реализира в живота и в професията, а аз съм много удовлетворен, че му помогнах в това, а не просто да му осигуря насъщния.
- Разкажете ни за нещата, които правите за общността в Румъния?
- Сравнено с Румъния, тук съпричастността на хората да даряват е много по-малка. Даренията в България от частни лица, са прекалено малко и често пъти са от един човек. Предполагам, че става въпрос за култура, а там хората са доста по-религиозни, което има значение. Също влияе и това, че в Румъния живеят много повече чужденци, които лесно пренасят дарителската култура от Запада. Те имат традициите, имат и ресурсите.
Но важно е да се знае, че дарителство е също да отдаваш времето си, своята компетентност и знания, не само пари. А когато се съберат няколко такива човека, тогава ефектът може да бъде от значение. За времето, което прекарах в Букурещ, имах активно участие в кампании на няколко местни фондации. Но истинската ми страст е да обединя спорта и благотворителността - участвам в организирането на маратона „1000 km Balkan Charity Challenge” за трета година – това е инициатива, която комбинира спорта и благотворителноста в доста трудно изпитание – да изминеш 1000 километра, от Букурещ до София и обратно.Типично предизвикателство за спортна издръжливост! Продължава 11 дни и комбинира колоездене и бягане по 96 км средно на ден, всеки ден и без прекъсване. И все пак то е много повече – това събитие има мисията да допринесе за цялостно развитие на личностите и на обществото.
Самата платформа е изцяло благотворителна като всеки участник избира кауза, която подкрепя и чрез приятелите си набира средства за нея. Набраните суми са сериозни, повечето са дарени онлайн, през сайта ни. Важен беше и изборът за модел, да стигне до повече хора, да бъде лесно за дарителите, да бъде лесно за фъндрейзърите и да привлича повече хора. Всеки един от привлечените за каузата спортисти още в началото се ангажира с минимална сума, която ще привлече, чрез приятели и фенове.
- Какво е гражданското общество за вас?
- То изгражда грижата един към друг, да има група от хора, а не група от индивиди. Да има обществено съзнание! От местата, където съм бил по света, най-много съм впечатлен от Нова Зеландия, не само защото е много красиво, а и защото нивото на обществено съзнание е уникално. Там, освен усещането, че всичко е подредено, имаш и чувството, че всеки отделен човек се интересува какво изпитва другия до него, загрижени са един за друг.
Ако всеки от нас овладее желанието си да мине пръв на светофара, именно той да получи бонус в работата, във всички аспекти на живота ни, тогава нещата ще започнат да се случват и ще живеем по-добре. Икономиката е свързана с общото съзнание, капчица по капчица нещата се случват, а капчицата е човека. Това е акцентът - върху човека, и върху това, което можем да направим заедно, а не толкова конкретна история. (пълният текст на дарителската история на Станислав Георгиев)
