П реди 30 години Христо Проданов покори Еверест по „Жестокия път“.
Общата дължина на маршрута по Западния гребен от базовия лагер до върха е 9445 м. Този маршрут е наречен
„Жестокия път“, защото е най-трудният и е по-дълъг.
Властите на Непал декларират, че за 1984 г. единственият свободен маршрут на Еверест е само по Западния гребен. Друга възможност няма чак до 1990 г.
Проданов е първият човек в света, който изкачва връх Еверест в Непал по западната стена, без да ползва кислороден апарат. Той е и първият, който изкачва върха през месец април. Всички други пролетни изкачвания са осъществявани през май.
По алпинизма Христо Проданов се запалва в ранните си детски години. През 1957 г. в Мальовица изкарва курсове по алпинизъм за начинаещи. През 1959 г., когато е на 16 години, започва активно да се занимава с алпинизъм, въпреки че правилникът на Централната планинска школа изисква 17-годишна възраст като начало за овладяване на този спорт.
Още като юноша
Христо Проданов обикаля цяла България, докато не остава планина и връх, които да не е изкачил.
Така след 1962 г. с невероятна сръчност и логичност Христо Проданов започва да проправя нови пътеки и маршрути, които никой друг не е дръзнал да опита.
В продължение на близо 24 години той осъществява множество изкачвания във високите и трудно достъпни планини Памир, Хиндукуш, Кавказ и Хималаите.
Първият си седемхилядник изкачва през 1975 г. Това е връх Ленин (7134 м) – днешният Абу Али ибн Сина (Авицена) в Памир.
Той е първият българин, който на 30 април 1981 г. изкачва осемхилядник – връх Лхоце (8516 м) в Хималаите.
Връх Лхоце е четвъртият връх по височина в света.
В книгата си „Лхоце. По западната стена“ от 1982 г. Христо Проданов споделя:
„Всеки връх е дълбоко изстрадан в сърцето ми. Дведесет и една години отдадох на алпинизма. Стотици са датите, които съм съхранил в паметта си“.
22 месеца продължава подготовката за експедицията „Еверест '84“. Подготовката започва през пролетта на 1982 г.
Като част от нея Христо Проданов изкачва за 24 дни четири седемхилядника.
Дотогава никой друг алпинист не е имал подобно постижение.
Първи към Еверест на 10 февруари 1984 г. заминават двамата заместник-ръководители на експедицията Христо Проданов и Огнян Балджийски. Основната група отпътува на 20 февруари 1984 г.
Към българския екип се включват 10 шерпи и 4 души кухненски персонал. Наети са 152 носачи, които помагат при бавното изкачване стъпка по стъпка към върха, което започва от Катманду на 3 март 1984 г.
При изтеглянето от Катманду багажът е неимоверно голям – 470 кашона по 30 килограма всеки. Носачите им помагат до Намче Базар – столицата на шерпите.
На 18 март 1984 г. основната група пристига в базовия лагер, който се намира на височина 5350 м. По пътя към върха са изградени общо пет лагера – лагер №1 на височина 6050 м, лагер №2 – на 6770 м, лагер №3 – на 7170 м, лагер №4 – на 7520 м и лагер №5 – на 8120 м.
Изграждането на лагерите се осъществява много трудно. Ръководителят на експедицията Аврам Аврамов споделя: „Изграждахме лагер след лагер. Ураганът ги помиташе. Пак изграждахме. Отново биваха унищожени. Палатките за изграждането на лагерите намаляват. Май ще трябва да се копаят пещери. Копаехме. Трудно е, просто е невероятно трудно да се бориш с твърдия лед по Западния гребен.“
За дата на щурма към върха, който е 8848 м, е определена 14 април 1984 г.
Христо Проданов и шерпът Джоуанг Ринджи (Джон) са избрани първи да тръгнат към върха.
„Там, където има воля, има и път!“ – казва самият Христо Проданов.
На 20 април 1984 г. в 2,30 ч. радистът Стефан Калоянов събужда по радиостанцията Христо Проданов и шерпът Джон. Отнема им 3,15 ч. да се подготвят за тръгване от лагер №5. Твърде много е, но те са без кислород и всяко движение, на такава височина, изисква неимоверно големи усилия на волята.
В 9,00 ч. Христо Проданов предава по радиостанцията „Над първата камина съм. Джон не може да мине и реши да се върне. Аз реших сам да продължа изкачването“.
В 11,10 ч. – ново съобщение: „Намирам се на около 8500 м.“
И времето спира за хората в базовия лагер. Повече от седем часа радиостанцията на Христо мълчи въпреки настойчивите опити да се свържат с него.
В 18,15 ч. нещо пропуква и така дългоочакваният глас развълнувано и отчетливо изрича паметните думи:
„Аз съм на върха, на върха съм – Христо!“
Малко след това световните осведомителни агенции предават новината. Както в базовия лагер, така и в България следват минути на неуписуема радост. Христо Проданов остава на върха 33 минути.
В 18,48 ч. съобщава: „Тук на върха няма нищо. Опитвам се да снимам, но камерата не работи, започвам слизането.“
Предстои трудно и опасно спускане през нощта. В 21.10 ч. Христо предава: „Стъмни се вече, става много опасно, не искам да рискувам и ще търся място да нощувам“.
На 21 април сутринта Христо се обажда, но звучи много зле и трудно се разбират думите му. Ясно е, че
е в тежко състояние след прекараната на открито нощ, без кислород, при температура минус 42 градуса,
на приблизителна височина 8600-8700 м.
Цели две денонощия алпинистите Людмил Янков, Иван Вълчев, Трифон Джамбазов и шерпът Джон извършват спасителна операция, движейки се нагоре, след като им е съобщено за тежкото състояние на Христо.
По време на спасителната операция най-близко до него е Людмил Янков, но нощта пада и му е наредено да спре издирването.
Последното обаждане от Христо е в 19.45 ч. на 21 април 1984 г. През цялата останала част от нощта продължава борбата за оцеляването на Людмил Янков.
Сам, достигнал 8500 м, около 21,50 ч. прекратява издирването и се установява на бивак. По-късно Людмил Янков споделя за Христо Проданов:
„Той остана завинаги горе, при своя връх, слят с мечтата си!“
Въпреки загубата ръководителят на експедицията Аврам Аврамов обявява решението си: „Експедицията продължава“.
След едноседмична почивка на 3 май 1984 г. започва втората атака на върха. На 8 май в 17,15 ч. Иван Вълчев и Методи Савов, а на 9 май в 9,11 ч. Николай Петков и Кирил Досков покоряват връх Еверест и затвърждават българското присъствие на най-високия връх на планетата.
Те осъществяват и пълния траверс на върха – изкачване по Западния гребен и слизане по Южния склон. Този маршрут влиза в историята на световния алпинизъм като „Българския траверс“ на Еверест.
„Има моменти в живота на човека, които оставят трайни следи в неговото съзнание. За нас, алпинистите, това са моментите на върховно напрежение и радост от победата над върха“, споделя Христо Проданов в книгата си „Лхоце. По западната стена“.
Последното изкачване взима най-ценното – живота му.
Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 г. в Карлово. Дипломира се през 1972 г. във Висшия химикотехнологичен институт (ВХТИ), специалност „Черна металургия“ и
работи като инженер металург в „Кремиковци“.
Той е удостоен със званието „Заслужил майстор на спорта“ (1969), със званието „Герой на социалистическия труд“ (1981), награден е с почетна грамота и медал „За спортна слава на социалистическата ни родина“ – първа степен (1981), със званието „Заслужил деятел на туризм“ (1981), награден е с орден „Особени заслуги“ – първа степен (1981), медал „Алеко Константинов“ (1981), лауреат е на наградата на в. „Народен спорт“ – „Спорт-етика-мъжество“ (1982), награден е с най-високото отличие на Българския олимпийски комитет (БОК) – медал „За олимпийски заслуги“ (посмъртно, 1984), със званието „Герой на Народна република България“ (посмъртно, 1984), награден е с почетна златна значка на Централния съвет на Българските професионални съюзи (посмъртно, 1984), награден е с медал „За спортна слава“ – първа степен (посмъртно, 1984) и др.
На 20 април 1986 г. в родния му град Карлово е открит негов бюст-паметник.
