Съорганизатори бяха Националният музей на българската литература и Къщата-музей "Иван Вазов" в София.
Спектакълът на Александър Морфов, в който участват всички звезди на трупата, се играе вече пет сезона и неизменно събира пълен салон, дори след двукратното излъчване по БНТ на сериала, заснет по него.
"Тежък кръст е да бъдеш писател в България. Във всяко време, на свобода или робство, на капитализъм или комунизъм, на криза или подем е. Но
до непосилие тежък е кръстът да си национален класик,
и приживе, и посмъртно, и във всичките български времена досега и в бъдеще", каза в слово преди представлението писателката Мирела Иванова, уредник на Къщата-музей "Иван Вазов".
"Тази прекрасна, незавидна и съдбовна участ се пада на Иван Вазов, народният поет, чийто 160-годишен юбилей честваме.
Привикнали сме с високите думи, които превръщат уникалния сопотчанин, роден през 1850 година, в паметник и непостижимост, отчуждаваме го от същността на живота си с псевдонаука, патетика, криворазбран патриотизъм или оправдания, че българския език, който той откри и записа за нас, извади от руините и калта, и превърна в стихия, мощ и родина, е остарял и непонятен сега", каза Мирела Иванова.
И продължи: "Същевременно
всеки ден, осъзнато и неосъзнато, ние си служим с Вазов и творбите му,
защото те са навсякъде, честваме го непрекъснато, тъй като е единственият необят, който винаги ни е под ръка, винаги е в ума и сърцето ни, авторът на всичко българско и родно.
Как така го честваме непрекъснато, ще се запитате и аз ще ви отговоря с примери. Последният истински наш бунт през 1996 г. бе поведен и кипеше, и тътнеше от Вазовата "Песен за панагюрските въстанници".
В траурната книга на загиналите български бойци в Кербала всеки трети бе изразил скръбта си с негови строфи от стихотворението "Новото гробище над Сливница".
Дълго време по рекламните билдбордове за Нес кафе стояха думите му "Питат ли ме де й зората ме огряла първи път", дори една рубрика за попфолк в популярно телевизионно предаване бе безцеремонно озаглавена "Епопея на забравените".
Да, Вазовите думи са в нас и с нас, произнасяме ги във високото и ниското на живота си, употребяваме ги и злоупотребяваме с тях, отнемаме от големия им и вечен смисъл, и ги вграждаме в днешния си ден по своя угода, но така навярно ги и разширяваме, и продължаваме с тях да изразяваме себе си, поотделно и като общност.
Продължаваме да четем и почитаме Вазов, да го забравяме в паметници и да го помним в слово.
Защото неговото слово е началото и несвършването на българския свят, с величествените му енергии, природа и абсурд.
Самият живот на Иван Вазов е величествена енергия, природа и абсурд, несекваща борба за осъществяване на писателската му същност и любовен дълг към България...
... Тежък кръст е да си писател в България, но до непосилие е тежък кръстът да си нейн национален класик.
То означава с изправен като Балкана гръбнак да посрещаш неотместимо всички удари на враговете и зложелателите, на естетическите си и идейни опоненти.
Означава да вдигнеш захвърленото перо и да продължиш да пишеш, да сътвориш още десетки книги, да окръгляш целостта от „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България" до „Люлека ми замириса" и „Не ще загине", да работиш до сетния си дъх на 22 септември 1921 година.
Да пишеш с любов до несвяст,
защото българският космос очаква да бъде заселен с твоите думи, с твоите песни, дето все ще се четат, с твоите сопотски и днешни чичовци дори. Народни поете с детска душа и патриарше на литературата ни с разтерзан дух, прости ни и ни закриляй!", завърши словото си в Народния театър Мирела Иванова.
Последвайте ни
