Венцеслав Йорданов е 63-годишен, обучавали го в секретен курс на Военната академия за подготовка на висши административни ръководители. Работил е в "Кремиковци" и "Нефтохим", а сам представя началото на кариерата си в МВР като квартален инспектор в ромска махала. Достигнал до поста регионален директор на МВР в Хасково.
През 1992-1993 г. бил командирован към Главна прокуратура като икономически експерт по прочутото по онова време и несъстояло се на практика Дело №4.
Сам казва, че имал възможност да контактува с разследваните - бивши ръководители на Комунистическия режим, водил си бележки. Те не били обвиняеми, те саморазказвали какво се е случило и защо.
През 1991 г. Главна прокуратура започва мащабно разследване на причините и виновниците за икономическата катастрофа на България. Следствието е известно като Мегадело №4. По онова време се вземат всички мерки разследването да не стигне до съда, защото няма кой да бъде обвинен...
Венцеслав Йорданов твърди, че книгата "Дело №4" е съставена само от "документални факти и автентични свидетелства" на непосредствените политически и икономически ръководители на държавата в близкото минало - четирима бивши министър-председатели на България и 23-ма министри, членове и кандидат-членове на Политбюро на ЦК на БКП.
Но той не е изучавал документи.
Застреляният през 1996 г. Андрей Луканов му бил дал материали и изказал оценки, които трябвало да влезат в ненаписаната книга на някогашния бос на стопанската политика по време на Живков и след него - "Криза или катастрофа."
Венцеслав Йорданов е убеден, че икономиката на социализма се е провалила заради натрапения отвън модел, който българските ръководители са били длъжни да изпълняват. Всичко започнало през 1944 г. в Москва, когато Чърчил подарил България на Сталин.
В книгата обаче случайно или не са премълчани, публикуваните преди четири години разкрития на журналиста Христо Христов (desebg.com) в документалната книга "Тайните фалити на комунизма". Йорданов премълчава и редица други вече публикувани докменти от някогашните най-секретни архиви.
Полковникът-автор твърди, че след 1962 г., когато ръководителят на СССР Н.С. Хрушчов допуснал "разведряване" и дал "глътка въздух" Живков и Политбюро са извършили "най-добрата реформа в целия социалистически лагер".
Според Йорданов тогава било времето на "Тексим", "Булет" и "Родопа", на общо 37 предприятия, които, както той твърди, работели "на пазарен принцип", а над 70-те външнотърговски централи изнасяли българска продукция на "глобалния пазар", по неговите думи.
Всичко приключило обаче с завземането на властта в Москва от Л.И. Брежнев, но дори и тогава шефовете на БКП успяли да предприемат "мъдри управленски ходове".
Осемте милиарда долара външен дълг на България, според твърденията на Венцеслав Йорданов били натрупани заради "епохата на застоя в СССР", заради "сушата" у нас в средата на 80-те години и заради промените в Москва след 1984 г., които затворили съветските пазари за българските стоки.
Без да посочва документи, Йорданов твърди, че през 1983 г. България имала най-високия си кредитен рейтинг като държава. Според оценката на международните финансови анализатори това се дължало на "управленска гъвкавост", пише полковникът.
"По кредитен рейтинг тогава България изпреварва не само всички социалистически страни, но и много от развитите западни икономики", твърди Йорданов в книгата.
Като най-фрапиращи провали на социализма той посочва строежа на комбинатите за тежко машиностроене в Радомир, Русе и Хасково, "Кремиковци", липсата на фураж за животновъдството, дотирането на промишлеността и строителството...
Авторът не се занимава с участието на българския комнистически режим в трафика на оръжие и наркотици към терористични режими и организации в Африка и Азия.
В крайна сметка вината за икономическата катастрофа на социализма авторът хвърля върху "полуграмотни членове на комунистическата върхушка" и върху "всемогъщата Комунистическа партия на Съветския съюз (КПСС)". И е убеден, че в действията на Живковия режим е имало положителни примери, които биха били полезни днес.
Според автора лично Тодор Живков е откровеничил пред него за това, което не бил успял да каже на българския народ:
"Ще кажа с ясно съзнание и след дълго преосмисляне, че като партиен и държавен ръководител на България в продължение на тридесет и три години нося най-голямата политическа отговорност за всичко, което се случи в страната ни през тези години.
Оценка за това аз не мога да дам и нямам моралното право да го правя. Нека мои съдници бъдат историята и българският народ.
Но искам да се знае, че при всичкото, което съм правил за хубаво или за лошо, съм се водил от чувството, че го правя за България. Допуснах много грешки. Но има ли такъв, който да е работил и да не е грешил?
Поемам изцяло политическата отговорност за тях. Но едно искам да знае българският народ - престъпления срещу него не съм допуснал."
Последвайте ни
