През 1997 г. тя се пенсионирала и в началото освен хляб и мляко можела да си позволи и 200-300 г сирене седмично.
След няколко месеца на галопираща инфлация обаче парите вече не й стигали дори за насъщния.
Умирайки от срам, тя превъзмогва себе си и протяга ръка за милостиня на улицата, където среща свои познати, споделящи същата съдба - бивши преподаватели, медицински сестри, чиновници...
Преди заедно ходели на театър, кино, ресторант. Днес те са недостъпни за тях.
"Трябва да приемат закон всички, които се пенсионират, да бъдат незабавно убивани", казва Мария със сълзи на очи.
През 2006 г. минималната пенсия в България е 68 лева (около 34 евро), а средната достига 135 лева (към 67 евро). Оттогава цифрите не са се променили особено.
Онези, чиито деца са безработни и не могат да им помагат, са осъдени да оцеляват без отопление и телефон, да просят, да ровят из бунищата и да се молят на Господ да не се разболеят.
Физическата смърт, която ги дебне ежедневно обаче, съвсем не е най-лошото. След падането на Берлинската стена, започват да държат отговорни поколенията, работили преди 1989 г. и прекарали живота си в "изграждане на социализма", че са поддържали режима. Оттам идвала и "заслужената им бедност", като справедлив обрат на нещата.
След мирен протест на пенсионери през 1993 г. всекидневникът на Съюза на демократичните сили коментира събитието с прословутото изречение: "Алчни старци изпълзяха на припек".
Няколко години по-късно на манифестация по случай националния празник за 3 март 2000 г. тогавашният премиер Иван Костов уверява възрастен ветеран от собствената си партия, че труповете на пенсионерите са необходими, за да се построи пътят към демократичното бъдеще на страната.
Доста странно изказване за християндемократ.
По ирония на съдбата младите хора, които трябваше да газят телата на родителите, бабите и дядовците си, предпочетоха пътя на Запад, лишавайки страната от живителните й сили.
Излизайки от рамките на чистата обществена дискусия, положението на българските пенсионери поставя за разглеждане нравствен проблем и под въпрос подхода за демократичния преход като "табула раса" по отношение на миналото.
Един от най-тежките грехове на комунистическия режим бе стремежът да прекъсне напълно предаването на традициите и опита от поколение на поколение.
Колкото до демокрацията, тя не биваше в никакъв случай да приеме идеята, че целта оправдава средствата.
Източник: БГНЕС
Последвайте ни
