"Сбогом, мамо" - пълен самодеен кич

П�з �з септември м.г. бях във Венеция като член на международното критическо жури на ФИПРЕССИ.

Във фестивалния каталог с над 300 филма не открих заглавие "Сбогом, мамо". В дневната програма видях единствена прожекция от 17 часа в една от малките зали в сутерена на Двореца на киното.

Пред служебния вход както обикновено се събрахме над 50 колеги - критици и журналисти от цял свят с официални акредитации. Моята със знак Jury ми осигуряваше достъп до всяка прожекция. Но не и до тази.

Шефът на удвоената охрана обясни: "Това не е фестивална прожекция, а политическо събитие". Колегите се разотидоха. Останах сам и започнах да повтарям: "Ио соно булгаро". На петия път той се смили и ме пусна.

Залата не беше пълна, но наистина присъстваха трима министри и половина (т.е. и един зам.-министър). Никога не съм изпитвал подобно тягостно неудобство, както по време на награждаването и прожекцията. Когато лампите светнаха, видях същото в очите на Таня Лолова и оператора Емил Топузов. Като че ли се извиняваха, без да съм им казал нищо.

Няма да споменавам клюкарска информация за митичната "делегация", кой какви нелепици е говорил, кой е бил на екскурзия със семейството си и т.н. Когато се върнах и по-късно около баталиите за филма, не пожелах да пиша, тъй като той все още бе непознат у нас.

Скромните ми седмични оценки на филмовия репетроар със "звездички" са само насочваща ориентация за читателите, без коментар и аналитични аргументи. (Такъв модел се използва по цял свят.) Сега мога да поднеса няколко реда.

Давам си сметка, че професионалното писане за филма е неуместно, защото го легитимира като художествен факт. А той не е такъв.

"Сбогом, мамо" е фундаментален самодеен кич! Дано този израз не обижда някои искрени и талантливи постижения на самодейното изкуство. Филмът не е дори чалга - тя все пак е професионален кич.

Като член на художествената комисия към Националния филмов център (НФЦ) добре помня как единодушно и категорично отхвърлихме проекта. След това и втора комисия (други 9 колеги) пак го отхвърли. После и трета комисия (към БНТ) също не пусна проекта.

И още по-сетне някаква вълшебна пръчица му даде 330 хил. лева грешни пари и снимките тръгнаха.

Резултатът от подобни безпринципни компромиси сега е на екран. Филмът претендира да разглежда важна тема за архетипни семейни връзки, лични взаимоотношения и сложни конфликти върху депресивен социален фон. Посягането към подобна тема обаче още не означава положителен художествен резултат.

Персонажите са плитки и плоски, без никаква психологическа разработка. Поради това конфликтите са еднопланови и наивни. Логично посланията са евтини и неубедителни. А общият резултат е елементарен и жалък: кичозни декларативни клишета, поднесени с фалшив самодеен патос. (Старая се да използвам опростени изрази, подходящи за г-жа Бонев).

Безспорни са само правописните грешки в надписите, диалектът на г-жа актрисата и общият примитивизъм на филма.

За да съм по-ясен, ще цитирам идиом от речника на министър-председателя, който преди време (по друг повод) обогати изящната словесност с израза "л....о в целофан". Някои елементи на филма (операторска работа, игра на част от актрисите) са целофанът. Съдържанието обаче е същото.

"Сбогом, мамо" има и един положителен ефект - съживява западналата фабрика за вицове на радио Ереван:

- Може ли Мишел Бонев да получи "Оскар"
- Да, ако в регламента на академията въведат категория "Самодеен кич".

Лошото е, че пред парада на самодейния кич сме (почти) безсилни. Той е безпардонен, лъчезарен и ведър, а същевременно ражда аплодисменти сред сродните му "ценители".

Големият полски сатирик Станислав Йежи Лец сред многото си прекрасни афоризми, има и следния: "Който няма нищо общо с изкуството, не трябва да има нищо общо с него". Надявам се някой да го разтълкува на г-жа Бонев.