Н а 18 февруари времето в България сякаш спира. Това не е просто дата от календара, а рана в националната ни памет, която не зараства, но и извор на гордост, който не пресъхва. Това е денят, в който Софийското поле става свидетел на най-тежката загуба за българския народ – самотната и тиха смърт на Апостола на свободата.
Васил Иванов Кунчев не просто се бори за свобода – той я дефинира. От Първата легия, където заради лъвския си скок получава името Левски, през учителските стаи на Войнягово и Ени кьой, до създаването на БРЦК и Вътрешната революционна организация – Левски е неуловим дух.
Той не чака помощ отвън, а преброди българските земи, за да събуди заспалата народна съвест. Изгради мрежа от революционни комитети от Ловеч до Сопот, превръщайки всеки дом в крепост и всеки българин в съзаклятник. Мечтата му беше стряскащо смела за времето си: „Чиста и свята република“, в която законът е равен за всички – българи, турци, евреи и арменци.
Къкрина: Студът на предателството
На 27 декември 1872 г. съдбата се обръща. В малкото Къкринско ханче, сред студа на декемврийската нощ, Апостола бива заловен от турските власти. Следват мъчителни разпити пред Специалната следствена комисия в София. Изправен пред своите съдии, той остава величественосмирен. Не издава никого и не иска милост. Неговото мълчание е по-силно от всеки крясък на тиранията.
На 14 януари е изготвен смъртният протокол, а султан Абдул Азис потвърждава присъдата. Пътят към безсмъртието минава през бесилото.
В утрото на 18 февруари 1873 г. София е потънала в мъгла и мраз. В покрайнините на града, там, където днес се издига паметникът на Васил Левски, е издигнато бесилото. В последните си земни мигове Левски се изправя пред архиерейския наместник отец Тодор Митов. Няма викове, няма патетични речи. Има само една свята изповед, която отеква през вековете: „Каквото съм правил, в полза народу е“.
Той моли за прошка от Бога и хората, но с едно последно смирено желание – в молитвите да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, и винаги, винаги да се молят за българския народ.
Гробът, който е навсякъде
След екзекуцията тялото му изчезва в мъглата на историята. Гробът на Левски остава предмет на спорове и хипотези, но в това има някаква висша символика. Липсата на конкретно място за поклонение превръща цяла България в негов последен дом. Той няма гроб, защото е погребан в сърцето на всеки българин.
Днес, 153 години по-късно, 18 февруари остава ден за размисъл. Когато свеждаме глави пред паметниците му в София, Карлово и всеки български град, ние не плачем за един мъртъв герой. Ние си спомняме за един жив пример, Левски е мярката, по която се мерим.
