Л егендарната Моника Маковей, един от символите на борбата срещу корупцията в Румъния, не може да разбере защо след като в българския закон е записано как се разследват корупция, пране на пари, данъчни измами или длъжностни престъпления, това не се прави. За нея е неразбираемо как така един прокурор може да знае за много измами или за случаи на корупция и да не е мотивиран да ги разследва - та нали е избрал тази професия, за да прилага закона. Затова, казва тя, промяната в конституцията е загуба на време. Не променяйте законите, важни са хората. Намерете смели хора, които не се страхуват да поемат рискове.
Недоумението на Маковей пред българската правосъдна действителност е логично. Звучи парадоксално, но въпреки това заключението ѝ е погрешно. И не защото в България няма смели и доблестни хора.
Защо са нужни конституционни промени
Устройството на българската съдебна власт, замислено под лозунга за пълната ѝ независимост от останалите власти, на практика улеснява в максимална степен завладяването и поставянето ѝ в зависимост от всякакви политически, икономически и криминални интереси. Така устроена (и под диктовката на тези интереси) системата по правило издига на ключовите позиции необходимите ѝ зависими, поддаващи се на влияние, повратливи и страхливи хора. Смелите и доблестните, за които основна мотивация са законът и общественият интерес, нямат шанс.
Има, разбира се, изключения, но те са напълно безсилни. Съотношението на силите се вижда кристално ясно в т.нар. правителство на съдебната власт - Висшия съдебен съвет (ВСС). Където изключенията се броят на пръсти, а статуквото има желязно, абсолютно непробиваемо мнозинство, което не се свени пред погледа на цялото общество да взима чудовищно безпринципни решения.
Именно затова - за да се направи взимането на такива решения ако не невъзможно, то поне много по-трудно, за да се обърне съотношението на силите и да се даде шанс на изключенията - са необходими конституционни промени. Необходимо е преосмисляне на самото устройство на „независимата” съдебната власт, на принципите и механизмите на взаимен контрол между властите, така че тя да бъде по-малко податлива на частни интереси и по-зависима от обществения интерес.
Една добра и една лоша новина
Друг е въпросът дали внесеният проект отговаря на тази необходимост. В това отношение има една добра и една лоша новина.
Добрата новина са предвидените промени във ВСС. Разделянето на „правителството” на съдебната власт на две - съдийска и прокурорска колегия - означава не просто отнемане на възможността едната от двете страни в един съдебен процес - прокурорът - да влияе върху кариерата и съдбата на арбитъра в процеса - съдията, тоест, да има предимство в самия процес. То означава и разделяне на съдебната власт на две, така че завладяването ѝ да бъде по-трудно. В тази посока са и другите предложения, отнасящи се до ВСС - разделянето и на инспектората му по същия модел, възможността общите събрания на магистратите, а не дирижирани делегати да избират своите представители в Съвета, съкращаването на мандата му и въвеждането на явно гласуване.
Лошата новина е, че като цяло обхватът на предлаганите изменения в конституцията не е достатъчен, за да доведе до необходимата дълбока промяна. На всичко отгоре голямата липса се отнася до онази част от съдебната система, с която всъщност е свързано недоумението на Моника Маковей и която се нуждае в най-голяма степен от реформа - устроената по съветски образец и по същество непипната през последните 25 години прокуратура и нейния ръководител. Резултатът от това устройство е системен отказ от изпълнение на присъщите ѝ функции и серия от неизброими скандални действия и бездействия, които могат да бъдат обяснени единствено с некадърност или зависимост.
Компромисно и безсмислено
При тези промени в конституцията прокуратурата си остава напълно недосегаема. Всякакви идеи и предложения за повече прозрачност и отчетност, за демократична отговорност и контрол, за съкращаване на мандата или въвеждане на процедура по импийчмънт на главния прокурор са табу за политическите партии, с изключение на една.
Едни казват, че така прокуратурата щяла да стане зависима. Сякаш сега не е. Други привеждат стандартното алиби - трябва Велико народно събрание. Трети се оправдават с първите две групи - нямало съгласие, а без него приемането на конституционните промени щяло да е невъзможно.
В резултат имаме компромисен проект, който накрая, след всички пазарлъци, на които предстои да се нагледаме, и ако въобще някакви промени в конституцията бъдат приети, нищо чудно да стане още по-компромисен и така да обезсмисли цялото „упражнение”.
"Парадокс е да се бориш срещу политическата корупция, защото трябва да го правиш със законите, институциите и правилата, които същите тези политици са приели. Те трябва да се съгласят да се борят срещу себе си, защото именно те ще са жертвите", казва Моника Маковей. И в този случай е напълно права. Парадокс е да очакваш от хората, създали, поддържали и облагодетелствали се от статуквото в съдебната власт, внезапно да се обединят и да гласуват за неговото разбиване.
