Пиндар
(надпис на кладенците при баните в Древна Гърция)
Като капка мимолетен е човекът.
Капка по капка - цяла вечност! - природата е градила съвършените в своята причудливост сталактити (от гр. σταλάσσω - „капя, този който капе") и сталагмити (от гр. σταλάσσω -- „капя, този от който капе"). И всяка капка оставя своята следа в океана на безкрая. Човекът обаче се страхува от мимолетността си. Опитва се да подчини природата в опита си да удължи максимално своето житейско време. Самодоволен от постигнатия технически прогрес, той все повече започва да си мисли, че вечността му принадлежи -- че е първи, последен, единствен на тази земя. Но да бъдеш означава да си с другите не само в пространството, а и във времето -- с онези преди теб, заедно с теб, след теб. Да бъдеш означава да проявиш далновидност и мъдро да приемеш, че си част от природата -- капка в океана на нейната вечност, от която ще „пият" и идните поколения. Изкуствоведът Джон Ръскин е казал: „Силата, която кара различните части на едно растение да си помагат една на друга, ние наричаме живот. Интензивността на живота е същевременно интензивност на взаимопомощта."
Водата е добро, както потвърждава Пиндар, защото ни дава живот.
Водата се съдържа във всички живи същества и ни сродява с тях. Водата е добро, бихме допълнили ние, защото ни учи да живеем като клетки от един организъм.
Част от хората са достигнали до този извод. Изплашили са се от безотговорността, с която човекът нарушава целостта на природата. Създали са закони, наредби, директиви. За да започне обаче човекът да спазва законите, той трябва да разбере ролята на природата в своя живот. Да приеме с мъдрост, че природата е дар, но не неизменен и постоянен, а уязвим; да прояви нравственост, като поеме отговорност за нейната защита и съхранение от собственото си лекомислие. Поради това въведените наредби и директиви не са просто законодателство -- те трябва да се разчитат като проява на воля за промяна на начина на мислене, на цялостната нагласа към света -- казваме ние идеалистично, но реалността напомня, че това са дълги социални процеси, за които се оказва, че почти не е останало време. С оглед на чувството за самосъхранение обстоятелствата правят промяната в поведението ни неизбежна, защото заплашително скоро може да настъпи часът (последната капка!), в който апокалиптичният завършек, свързан с безвъзвратното разрушаването на крехкия биологичен баланс на планетата поради разточително използване на водните басейни и тяхното замърсяване, може да стане реалност. Капка по капка, миг подир миг тече еднопосочно времето и връщане назад няма: „Всичко тече всичко се променя и не можем да влезем два пъти в една река" (Хераклит).
Причините за критичното състояние можем да търсим в комплексната зависимост между свръхконсумацията и отрицателното екологично въздействие на промишлеността, които се отразяват върху режима на реките и тяхното биологично разнообразие. Трудностите, съпътстващи всичките ни опити да предотвратим дисхармонията в царуващия естествен ред, биха били наистина непреодолими, ако не ограничим ненужното пилеене на ценния воден ресурс. В едно домакинство се използва средно над 870 литра вода на ден за къпане, пране и миене на съдове[1]; за култивирането на определени зеленчукови посеви в средноголяма държава като Перу през 2008 г. са били необходими 9 милиона кубични метра вода; за направата на един тон стомана са нужни повече от 300 000 литра[2]. Очевидно елементарните рестрикции не са решение на проблема -- ако намалим последното количество, бумът в строителството би бил възпрепятстван и кризата в изграждащата се инфраструктура е едно от евентуалните последствия. Поради обществената значимост на водите като ценен природен ресурс сериозните развръзки на такива вплетени сюжети и екологичните дебати са огънчето, запалващо фитила на социалния конфликт на интереси. Не е възможно да се лишим от употребата на питейна вода за задоволяване на битовите нужди. Но и не можем да продължаваме да водим всекидневието си по такъв опустошителен начин.
Различни природозащитни институции, заедно с редица правителствени и неправителствени организации, са стигнали до консенсус върху някои от най-належащите пунктове в борбата за опазване на околната среда. Конвенцията за опазване на Черно море от замърсяване, Конвенцията за сътрудничество при опазване и устойчиво използване на река Дунав, както и някои други регионални, европейски и международни инициативи целят разумната експлоатация на водите и дългосрочното запазване на този природен ресурс като наш основен прерогатив. Според Чл. 2а от „Закона за водите" всеки гражданин има право на достъп до вода за питейно-битови нужди. Но за пълноценното упражняване на това наше право е необходимо съблюдаването на наложените от висшите инстанции норми и регулации. Според чл. 116 от същия закон водните обекти се опазват от изтощаване, замърсяване и увреждане. Пристъпването на тази наредба и недообмислените ни действия неминуемо водят до нарушаване на реда в екосистемата и пречат на регионалното и национално развитие. В резултат част от големия екологичен потенциал, с който разполага страната ни, става неизползваема и пълното му разгръщане бива попречено. За изпълнението на проекти и планове в защита на водните богатства също се налага да предприемем съгласувани действия със съседните ни страни. Това наше сътрудничество изисква да процедираме като една цялостна балканска общност. Благодарение на наложените от чл.4, ал.1 от „Наредбата за опазване на околната среда и морските води" координирани действия и съвместимост в подхода за изпълнение на всеобщи инициативи на държавите членки на ЕС от региона на Черно море може да се постигне обединение на страните от Стария континент в името на една обща кауза.
В хода на световната история първостепенните приоритети претърпяват непрестанно развитие. Първоначално в земята и добитъка нашите древни прадеди са виждали най-важното си упование. Ала с появата на търговията и бартерната икономика центърът на тежестта във всекидневието и професионалния живот се е изместил към нестихващия обмен на злато и валута, основна предпоставка за устойчив растеж и благоденствие. Когато златният еталон бива заменен с електронните пари и банкирането, отново виждаме този естествен еволюционен процес и така, в началото на новия век, можем с положителност да заключим, че поредната промяна тепърва предстои. Поради застрашителното привършване на невъзобновяемите природни ресурси в не толкова далечното бъдеще нито едно от тези блага няма да означава истинско богатство. Увеличаващото се население се нуждае от естествените източници не само за битови нужди, но и за своето съществуване. Затова следващата парична система, новата велика сила в глобализиращия се свят, няма да има някакво изкуствено създадено покритие, а ще бъде именно водата -- най-ценното ни социално преимущество.
Общата отговорност обаче е ничия отговорност. И все по-задълбоченото интегриране на зелената политика във всички сфери на гражданския ни живот е решение, като особен акцент се постави върху училището и медиите като фактор. Този фактор своевременно ще съдейства за превръщането на задачата за опазването на водите като една от първите грижи за околната среда в индивидуален нравствен дълг, воля за здрав живот в един красив (крайната мяра на красивото винаги е била природата) и проспериращ свят (природосъобразният живот не означава регрес). Бидейки загрижен към околната среда, човекът става значим с възможността си да мисли мащабно -- в категориите на световното -- на Световния океан. Той става значим с личното си усилие да поддържа природната цикличност. Със способността си да разсъждава практично -- водите са важен фактор за развитието на търговията, а тяхната многоаспектна значимост за Стария континент например ги е възвела до един от символите на европейската общност -- какъвто в най-голяма степен е Дунав. Проявената грижа за околната среда и водите е основание за нашето личностно и културно самоопределяне като български, европейски и световни граждани. Защото повърхността на чистата вода е огледална. Дали човекът Нарцис няма да се стресне от отсъствието на своя лик в замърсената вода?
Човекът не е отделен от природата. Човекът е природа. При нарушаване на баланса в тяхното отношение, появилата се дисхармония би рефлектирала върху всички аспекти на живота ни и би оставила трайни последици, засягащи и бъдещите поколения. Необходима е информираност и личен ангажимент към случващото се в нашата реалност; необходимо е желание и действеност, търпение и постоянство, но най-вече -- съзнание за водата като благо, водата като най-добро, в която да оглеждаме и самите себе си като по-добри. И така малко по малко, капка по капка да променяме света ...
[1]Вж. http://natgeotv.com/bg/posleditsi/facti
[2]Вж. http://www.progressio.org.uk/sites/default/files/Drop-by-drop_Progressio_Sept-2010.pdf
