Н авършват се 142 години от обесването на Апостола на свободата Васил Левски.
На Васил Иванов Кунчев (1837-1873 г.) българския народ е дал признателните имена Левски, Апостола и Дякона (от дякон Игнатий). След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на XIX в., в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата, за което особена заслуга има Иван Вазов.
Левски е големият идеолог и неуморният организатор на българската национална революция.
Неговите политически и държавнически виждания следват духа на най-доброто от европейските демократични принципи.
Пламенното му посвещение на народното дело, нравствената му чистота и геройската му гибел само пет години преди да се „сбъдне“ Освобождението, отдавна са го превърнали в икона за поколения българи.
На 26 декември 1872 г. неуморният радетел за българска свобода е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Апостолът е бил предаден, но и до днес не е установено еднозначно от кого.
Часове след залавянето му османските власти не са знаели, че са задържали именно Левски.
След това обаче той е предаден на специална комисия, която да го съди. Днес историците спорят дали комисията е имала правото да упражнява съдебни функции, но процесът завършва с 60 подсъдими, осъдени на затвор и заточение, и двама – Васил Левски и Димитър Общи, осъдени на смърт чрез обесване.
Апостолът увисва на бесилото, издигнато в покрайнините на София, на 18 февруари 1873 г., но традиционно датата се отбелязва на 19 – тогава той още не е навършил 36 години.
Днес това място се намира
центърът на столицата, където е издигнат паметник на най-великия измежду българите.
Паметникът на Васил Левски в центъра на град София е сред първите паметници, издигнати след Освобождението в новата столица.
