Внезапно в Италия се отвори пукнатина между Берлускони и неговите гласоподаватели, между митологичния облик на премиера и действителността.
Засега това е само една пукнатина в стената на мълчаливото съгласие, която иначе е много висока и много здрава. Но това все пак е значима пукнатина, от онези пукнатини, които ще продължат да растат. Тази пукнатина за първи път се забеляза по време на изборите за италиански депутати в Европейския парламент миналия месец.
Премиерът беше обещал, че ще спечели 45% от гласовете на избирателите на този вот, но спечели едва 35%.
Пукнатината се разшири, когато Църквата трябваше да заеме позиция срещу поведението на премиера. Но какво се случва сега? За първи път премиер заема отбранителна позиция.
Той трябва да действа в съответствие с дневен ред, който не е неговият и върху който той няма никакъв контрол. Той чувства натиск от страна на международните медии и е принуден да говори за неприятностите си всеки път, когато се появи на обществено място.
Но как така в този случай Италия не реагира както биха реагирали всички западни демокрации при подобни ситуации?, питат ни нашите чуждестранни приятели. Защо тази пукнатина не се превръща в бездна?
На тези въпроси може да отговорим първо, че мнозинството от италианците не знаят нищо за проблемите, в които се е забъркал техният лидер през последните няколко дни, нито пък за статиите, които ги описват
Мисля, че британците сега знаят много повече за всичко това, отколкото италианците. Може би трябва да споменем също и испанците и германците.
В Италия телевизионните канали не направиха нищо, за да отразят този случай, въпреки че в него има секс, пари и власт - т.е. всички съставки, които обикновено биха заинтересували италианските зрители. Човек трябва разбира се да си спомни, че Берлускони, освен че е глава на правителството и лидер на най-голямата партия в страната, контролира и цялата Вселена на италианските телевизии.
Той притежава три частни тв канала, защото така и никога не почувства моралното задължение да се откаже от тях, когато влезе в политиката.
Де факто Берлускони притежава и трите държавни телевизии, върху които всяка една управляваща партия, независимо дали е лява или дясна, винаги упражнява контрол. Но настоящият монопол върху главните телевизии в Италия е безпрецедентен.
Той доведе до елиминирането на модерната агора, на това публично място за информация и дебат, където на Запад обикновено се развива крехкия свободен пазар на съгласието.
Достатъчно е да обърнем само внимание на факта, че 73% от италианците си съставиха мнение за кого да гласуват чрез телевизията и така ще добием конкретна представа за какъв конфликт на интереси говорим.
Новият елемент, който последният скандал извади наяве, е, че монополът на телевизията не само гарантира представянето в благоприятна светлина на премиера, но може в действителност да заличи действителността, да попречи на нещата да достигнат до съвестта на обществото.
Миналата седмица, седмицата, в която италиански вестници публикуваха откъсите от записите на елитната компаньонка, шест новинарски емисии, излъчвани в най-гледаното време, така и не допуснаха техните зрители да научат онова, което испанците, англичаните и германците можеха да научат само от вестниците.
Италианските новинарски емисии показаха само раздразнението на Берлускони при научаването на тези новини, но така и не обясниха за какви новини ставаше дума
"Не съм светец", каза премиерът миналата сряда, след като записи от нощта, която той е прекарал с компаньонката Патриция Д'Адарио, се появиха на бял свят.
Най-накрая тази гореща новина се появи и в Теледжорнале уно, централната новинарска емисия по РАИ Уно, и в Теледжорнале чинкуе, главната новинарска емисия на Канале чинкуе, заемащ централно място в медийната империя Медиасет на Берлускони.
Но на техните зрители така и не беше съобщено нищо за откъсите от записите, които породиха това признание на Берлускони.
В известен смисъл Джордж Оруел вече го е казал: "Ако всички останали приемат лъжата, която Партията налага, ако всички новини съобщават една и съща небивалица, тогава лъжата влиза в историята и се превръща в истина. А Партията беше казала, че "Онзи който контролира миналото, контролира и бъдещето. А пък онзи който контролира настоящето, контролира миналото".
Но в Италия се случва нещо още по-коварно неуловимо. Преди 15 години левицата загуби културната си хегемония, тоест способността си да разпространява ценностите си чрез киното, телевизията, лъскавите списания, чрез дебати във вестниците и в академичните среди.
Десницата се превърна в главно действащо лице на новата хегемония и тук вече става дума за култура на много по-различно ниво. Страната вече няма обществено мнение, вече не е способна да действа самостоятелно или да прави спонтанни преценки.
Напротив, италианците се потопиха във всеобщото разбиране, което е нещо коренно различно. Сега Берлускони е големият архитект на това всеобщо разбиране и в същото време е и тълкувател на неговите успехи.
Що се касае до последните новини, новата хегемония затвори устата на опозицията в интернет, като използва изпитани и доказали резултатите си методи на защита - неприкосновеност на личния живот, омаловажаване на клюките и ясно разграничаване между професионалното и частното.
Но няма нищо лично и частно в случая на един държавник, който превърна собствения си семеен албум със снимки в манифест и го изпрати на 50 млн. италианци и който представи историята на своя живот като част от съдбата на цял един народ.
Както и няма нищо частно и лично в критиките на съпругата му Вероника Ларио, които подчертаха един общ политически проблем - евтиното завоюване на ласки на млади жени в замяна на място в избирателните листи. Накратко казано тук говорим за един фундаментален проблем. Берлускони държи Италия под високо напрежение от 15 години, използва емоциите като най-ефективно средство, за да наложи един модерен популизъм.
Това е популизъм, който призовава гражданите да се мобилизират, но не за да участват в обществения дебат, а за да миропомажат своя лидер с гласовете си. След което този лидер започва да си мисли, че само той може да разреши проблемите на страната си, без да има нужда от системата на разделение на властите, доминираща във всяка модерна държава, че неговата пряка коронация от народа прави властта му по-силна и над всичко останало.
И в това състояние на постоянно напрежение имаме несъкрушимият фронт на Берлускони, който не иска да знае или да чува за проблемите на Рицаря, и който е зает с постоянната защита на своя лидер.
Това е една история за власт, която е много силна, но чиито основи са разклатени. Една власт, която е готова да превърне всяка критика в злонамерена кампания, в маневри, в заговорничене или в опит за сваляне от власт. Една власт, която странно обаче, е нахална и несигурна, сякаш й липсва абсолютната легитимност въпреки консенсуса. Една власт, която може да се окаже готова да разруши храма, за да спаси себе си от руините.
И ако, както Берлускони каза миналата седмица, ние сме свидетели на опит за преврат в сърцето на една европейска демокрация, какво направи тогава премиерът, за да предотврати преврата?
Какви мрежи от убеждения, от заплахи, от шантаж се заплетоха през последните дни около онзи, който знае, който вижда, който участва? Как премиерът използва тайните служби и апарата държавната сигурност срещу свидетели, които говорят за неговите проблеми, срещу вестници, които публикуват разследвания, и срещу магистрати, които започват съдебни дела?
Всичко това може би обяснява защо пукнатината не се е превърнала в бездна. Но може би все пак захиленото лице на една власт, която се смята за неуязвима, беше унищожено, а Берлускони сега продължава с лъжите си, изправен пред серия от въпроси, на които не знае какво да отговори.
Източник: в."Република"/БТА
Последвайте ни
