В сяка лента, спечелила „Оскар“ за най-добър филм през дългата история на наградите на американската Академия, винаги е била обект на много дебати и пространни анализи. Тазгодишният победител – „Зелената книга“ – не прави изключение и няма как да не разгледам лентата поне от два различни ъгъла.
От една страна, „Зелената книга“ е откровен политически фарс.
Филмът всячески подчертава колко е прогресирала американската нация през последните 50 години в отношението си към цветнокожите, а излиза в момент, в който президентът на Съединените щати е човек, публично подкрепян от Ку-Клукс-Клан и отказващ да заклейми брутални неонацистки прояви в собствената му страна като такива.
В този аспект е най-лесно лентата да се сравни с BlacKkKlansman на Спайк Лий, който също бе сред номинираните проекти в категорията за най-добър филм. Лентата също е пропита с хумор и носи жанровите характеристики на криминална комедия, но привидно щастливият край на сюжетното действие веднага е последван от документални кадри от вече споменатите расистки демонстрации от 2017 година и последвалото изявление от президента на страната.
И фаворитът за „Оскар“ за най-добър филм е...
Да, този завършек не е щастлив. Той не изпраща хората от киносалона с усмивка на лицето и носи много тежка политическа конотация, излишно и неприятно тежка за зрител, който не е живял в страна със законен, институционализиран расизъм. Такъв завършек дразни и членовете на американската Академия.
Той показва реалното състояние на разделеното им гражданско общество в момента. Същото стори и „Три билборда извън града“ на Мартин МакДона миналата година, заради което също беше ощетен на наградите „Оскар“.
На „Три билборда“ разстояние от мъката и щастието
„Зелената книга“ е на другия полюс от този своеобразен спектър.
Филмът показва как двама души от различни раси започват да се уважават, учат се един от друг и в крайна сметка празнуват Коледа заедно. Цялата история е разказана от гледната точка на белия протагонист, готин, колоритен мъжага от италиански произход, изигран безупречно от Виго Мортенсен.
Лесно можете да си представите как това е предизвикало аплодисментите на членовете на Академията. Но е също толкова очевидно, че визията на „Зелената книга“ за междурасовите отношения е смехотворно детинска и утопична.
Всъщност илюстрацията на филма на отношенията между Дон Шърли и Тони „Устата“ Валелонга е толкова нереалистична, че дори живите роднини на Шърли се възпротивиха срещу начина, по който лентата изкривява реалната история, на която е базирана. Въпросните членове на семейството на цветнокожия музикант изрично заявиха, че Шърли и „Устата“ никога не са били близки приятели.
Надали може и да се очаква нещо повече от режисьор като Питър Фарели, чиято филмография дотук се ограничава до комедии като „От глупав по-глупав“, „Свалячът Хал“ и Movie 43, разпространен в България през 2013 година със заглавие „Пълен т*шак“. Но не неговата режисура е причината за критическия успех на „Зелената книга“.
Ако се абстрахираме от обективната социална и историческа реалност,
филмът не е нищо по-малко от триумф на актьорското майсторство на двама мъже,
които успяват да разкажат сюжетната история с чар, много хумор и истинска драматична тежест. Те са Виго Мортенсен и Махершала Али в ролите на Тони „Устата“ и Дон Шърли.
Мортенсен е неузнаваем на екрана с издутия си корем и напълно автентичния си италиански акцент, на който дори Робърт де Ниро би завидял. Персонажът му е експресивен, многословен, некултурен и симпатичен във всяко отношение – и това също не следва да изненада никой предвид факта, че сценарият на филма е писан от сина на Тони „Устата“, Ник Валелонга.
На свой ред Махершала Али е също толкова сдържан, интровертен и перфектно възпитан в ролята на гениалния пианист Дон Шърли. Двете крайни личности са безкраен източник на съвършено отиграна, органична комедия, а се превръщат и в повод за въздействаща драма в моментите, в които признават предразсъдъците си относно различни аспекти от живота в опит да ги превъзмогнат.
Харизматичното присъствие на двамата актьори и химията помежду им бързо създава усещането за симпатия, за нещо магически приятно, което се случва на екрана. Човек е готов да прости дори захаросания завършек само заради чаровните им усмивки. Самият аз си тръгнах от киносалона широко усмихнат и не спрях да се смея през по-голямата част от действието на комичния им диалог.
Саундтракът на филма също е безспорен фактор в полза на положителното му възприемане.
Безсмъртни мелодии от легендарни музиканти от епохата на сюжета като Арета Франклин, Литъл Ричард, Chubby Checker и самият Дон Шърли постоянно поддържат настроението на екрана добро.
Крайният извод може да бъде само един: „Зелената книга“ с лекота може да се препоръча за гледане, както на кино, така и в домашна обстановка. Много трудно някой политически необременен зрител може да издържи на неустоимия чар на лентата и на двамата актьори в главните роли. Всяко гледане на филма би завършило с усмивки и изцяло позитивни коментари.
Но лентата в никакъв случай не е от калибър, подхождащ на „Оскар“ за най-добър филм.
В комбинация с факта, че другият голям фаворит за наградата, „Рома“, дори не се разпространява по кината в света, завършвам филмовия месец март и тазгодишния сезон на наградите с категоричното мнение, че призът трябваше да отиде за „Фаворитката“ на Йоргос Лантимос, BlacKkKlansman на Спайк Лий или „Роди се звезда“ на Брадли Купър.
Още за кино четете ТУК.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини и любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
