В ероятно няма жанр в киното, който да е прогресирал повече през последните 15 години, от този на комиксовата адаптация. Различни страхотни режисьори са постигнали върхове в седмото изкуство, за каквито малцина фенове изобщо са си мечтали, посредством своите първокласни филми за супергерои.
От епичната грандиозност на „Черният рицар“, през смазващата емоция на „Логан: Върколакът“, до личната етика и деликатно засегнатата политика в „Първият отмъстител: Войната на героите“, адаптациите на комикси отдавна са надскочили своите жанрови граници и дори са пробили в редиците на номинирани за „Оскар“ филми – при това не в техническите категории, където са дежурни победители.
„Венъм“ с Том Харди, най-актуалният филм по кината от изминалия вече уикенд и последният излязъл комиксов такъв, сякаш игнорира всичко това.
Лентата изглежда буквално като изскочила от 2003 година,
когато се правеха съвсем различни супергеройски филми. Поддържащите персонажи в сюжета остават печално недоразвити и служат само като придатъци на историята на главния герой, действието е твърде праволинейно и безсмислено, а тонът твърде често и рязко минава от черен хумор в детски такъв и в предполагаема драма.
Ако разделим филма на три действия в съгласие с класическата театрална теория, действието държи зрителя прикован към екрана в само едно от тях. Причината също е само една: изпълнителят на главната роля - Том Харди.
Британският актьор се потапя в образа на Еди Брок с обичайната си готовност
и с предизвикателно ниво на лична, оригинална интерпретация. Американският му акцент е очаквано безупречен, а маниакалните му маниери във втората една трета от действието илюстрират до съвършенство външното и емоционално поведение на човек, бавно обладан от извънземен паразит.
В ролята си Харди демонстрира невиждан досега от него физически хумор в стил „Джим Кери“ – гримасите, безумните му извивки, ръхомаханията и ужасено отворените му очи са на мястото си до последната нотка. Същевременно Харди върши и забележителна работа в изцяло вокалната роля на извънземното Венъм.
От момента, в който Венъм влиза в тялото на Еди Брок и започва неспокойната им комуникация и постепенно опознаване, това става и най-силната черта на филма. В ролята на пришълеца Харди заковава и всяка своя вербална реплика, пазейки и в този аспект на представянето си тънък баланс между наивното, почти детско поведение на извънземно, идващо на Земята за първи път, и изключителните способности, които дават самочувствие на Венъм.
Фактът, че всички тези черти са засегнати в сценария, подсказва ясно и че лентата изгражда адекватно главния си герой. За съжаление, горе-долу дотам се изчерпват и положителните ѝ качества.
Предвид конфликтите, които горят дори само в съзнанието на Еди Брок, лентата можеше да застъпи много по-дълбоко ниво на психологизъм и да обогати сюжета си. За това щяха да спомогнат и подобаващо разгърнати поддържащи персонажи.
Е, вместо това филмът следва правата нишка на развитие на главния герой с дълбочината на екшън от 80-те години на миналия век. Еди Брок претърпява лично падение, среща се с Венъм и в края се опитва да спаси света с негова помощ – зарежете филмите по комикси, самите американски комикси отдавна са надскочили това повествователно равнище.
Самият факт, че току-що ви разкрих цялото сюжетно действие, без да ви издам нито един спойлер, говори красноречиво за това колко е елементарно. Със същият епитет могат да се определят и образите на Карлтън Дрейк, антагонистът в действието, и Ан Уейнг - половинката на главния герой.
Ан, изиграна от доказано талантливата Мишел Уилямс,
служи като прост сюжетен инструмент за придвижване на действието и като сив фон, на който да изпъкват комичните постъпки на Еди Брок във вече споменатата, ефикасна втора част от действието. Косвеното ѝ участие във финалната схватка е елегантно заложен нюанс, който ѝ придава малко находчивост и смелост – но нищо повече от това.
На свой ред пък Риз Ахмед в ролята на злодея Карлтън Дрейк разполага с твърде малко интересен материал в сценария, с който да работи, за да се утвърди като интересен и въздействащ антагонист. От самото начало той е илюстриран като богат и безскрупулен мизантроп – всякакво друго лично охарактеризиране просто липсва от образа му, който остава в рамките на стереотипа.
Визуално филмът изглежда компетентно заснет, но не и интересен с нещо различно от средното ниво в своя жанр, а саундтракът също връща назад във времето към миналото десетилетие с това, че залага на комерсиална музика от звездни имена, а не на авторски произведения, които да звучат далеч по-уместно във филм за комикси, супергерои и извънземни.
С това положителните черти на „Венъм“ стават твърде малко, за да се препоръча филма на неангажиран зрител. Лентата може да се хареса преди всичко на отколешни фенове на персонажа, които ще оценят високо играта на Том Харди и ще останат очаровани от сцената по средата на финалните надписи с участието на друг известен актьор, която загатва за далеч по-интригуващо потенциално продължение.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание последвайте страницата ни в Instagram.
